Глава 2           Спомени

            В секундата, когато ландърът проникна в нея, Адия вече не виждаше нищо и това не беше от наслада или желание за още. Вече сякаш не беше там, гола в гората. Разни образи се завъртяха иззад очите ù и тя се озова на някакво пристанище, където никога не беше стъпвала. До нея беше ландърът Тилиан и вятърът играеше с дългите му кичури коса.

            Адия го прегърна, той прошепна нещо на ухото ù. Това случваше ли се? Приличаше ù на сън или спомени...

            - Няма да им позволя да те наранят, Ади – каза ù той. Тя се усмихваше и беше щастлива, вярваше, че той ще я защити.

            - Докъде би стигнал срещу тях? – попита тя. Пред тях красивото море отразяваше светлината на слънцето и един кораб на котва леко се полюшваше... чуваха се крясъци на чайки, а в ноздрите й навлизаше солената морска миризма.

            - Ще използвам магията.

            - Недей, Тилиан. Опасно е.

            - Ще направя всичко за теб.

            Образът се промени и вече не се намираше на странното пристанище – беше в гора, тъмнината я обхващаше и тя бягаше, повдигайки тежката си рокля... щеше ли всеки момент да се спъне? Щеше ли?

            Тя се блъсна в нещо силно и веднага разпозна аромата.

            - Тилиан! – възкликна тя, а ръцете му я обгърнаха.        

            - Закъсняваш!! Какво стана? Какво се обърка? – попита я той.

            - Разкриха ме, Тилиан! Разкриха ме – трескаво шепнеше тя и трепереше цялата. Смъртта идваше. Следваше я по петите – спасявай се! Бягай!

            Ръцете на Тилиан я стиснаха силно и той я завъртя зад гърба си, заставайки пред лицето на опасността. Но никой не можеше да се изправя срещу тях. Дори и Тилиан с уникалните си магически способности.

            Беше един белокос човек, облечен изцяло в черно, който дойде за тях. Адия изпищя с ужас и се притисна в гърба на Тилиан. Не. Щяха да ги убият и двамата.

            - Как смееш да ме предаваш, Тилиан Арсел? – попита белокосият мъж. Свирепите му очи се бяха присвили и приличаха почти на две цепки, очертани с черно.

            - Докога ще следвате старите предписания? – попита Тилиан сурово, гласът му звучеше могъщо в тишината на гората. Адия преглътна сълзите си. Дори в последния си час Тилиан се опитваше да убеди главния жрец, че всичко може да бъде поправено. Адия обаче знаеше, че белокосият мъж няма да чуе нищо от думите на любимия ù.

            - А аз имах такива грандиозни планове за теб – продължи жрецът и пристъпи още една крачка към двамата – няма да позволя... няма да позволя някой да не спази върховните предписания, Тилиан. Дори и ти. Колкото и да си силен, съм длъжен...

            - Моля те, Обсифан! В момента мислиш само за собственото си богатство, а не за истината – настоя Тилиан – помисли!

            - С властта, дадена ми от духовете на водата, земята, въздуха, огъня и камъка... – започна жрецът. Адия изпищя с ужас. Щеше да ги убие.

            - Обсифан!! Изслушай ме! – извика Тилиан с отчаяние, едната му ръка стисна Адия, сетне я погледна, докато жрецът призоваваше силите на елементите – ще се погрижа за теб, Адия. Бягай сега, миличка.

            - Не, не, не те оставям. Както и ти не ме остави – прошепна му тя, очаквайки края.

            Той я обгърна през кръста.

            - Нека умрем заедно – каза му тя и кехлибарените му очи се насълзиха. Тя вече отдавна плачеше...

            - Чрез властта, дадена ми от петте посоки на света – продължаваше жрецът.

            - Загубихме – прошепна Тилиан тъжно и притисна тялото ù към своето – загубихме. Съжалявам, провалих те.

            - Не, аз те провалих – каза му Адия – не трябваше да се захващаш с мен.

            Тилиан обаче, за нейна изненада, ù се усмихна, докато една сълза се отронваше от окото му. Той притежаваше този странен талант – каквото и да става, беше способен да се усмихне и да вярва в щастието. Да вижда красотата и в най-голямата грозота. Адия винаги му беше завиждала, и сега също му завидя – тя нямаше за какво да се усмихне.

            - Усмихни се за мен – каза ù Тилиан и тя ококори очи стъписана – за това се усмихни.

            Разбра го – в последния момент на живота им заедно тя разбра. Все пак щеше да умре, гледайки красивото лице на любимия си и взирайки се в кехлибарените му очи. Усмивката сама дойде на устните ù, а сърцето ù биеше сякаш по-живо от всякога. Тя обгърна врата на любимия си с ръце, придърпа лицето му и го целуна страстно. Той я стисна силно.

            В гората стана по-светло – най-вероятно заради започващата магия на жреца. Но никой от двамата не се интересуваше какво ще стане с тях, защото имаха един другиго.

            - Изпращам ви 1000 години напред – произнесе жрецът, докато Адия и Тилиан продължаваха да се целуват, сякаш бяха напълно сами сред дърветата. Любимото им място... – нека съдбите ви не могат да се пресекат никога! Ще видите вие, след 1000 години няма да можете никога да бъдете заедно.

            Нямаше ли да ги убие? Изведнъж Адия се уплаши и дръпна лице от това на Тилиан, срещна големите му кехлибарени очи и...

            - Не се страхувай – прошепна ù той – ще те намеря. Кълна се в светлината и тъмнината, кълна се във всичко над и под земята.

            Тя усети как сърцето ù бие адски болезнено, но беше способна да повярва на тази клетва. Тя вярваше, с цялата си душа.

            - Адия... – прошепна името ù той и това беше последното, което някога ù каза. Всичко изчезна, всичко се забрави, двамата бяха разделени от жреца и никога нямаше да...

            Адия изкрещя, когато всичките образи изчезнаха от пред очите ù и тя се озова отново гола в гората... паниката разкъсваше сърцето ù на парчета и...

            - Добре ли си? – чу неговия глас. Очите ù се изпълниха със сълзи – тя помнеше онова. Беше си спомнила онова, което беше забравила... но как беше това възможно? Как беше живяла, без да помни Тилиан?! Господи!! Тя се втренчи в кехлибарените му очи – той я гледаше притеснен и нежен. Леко се отдръпна от нея, но в следващия момент тя съзна, че това, което я беше прихванало, не беше лудост или бунт. То беше естественото положение на нещата, нейната безкрайна любов към Тилиан от миналото... но тя беше адски объркана. Коя беше тя всъщност? Каква беше тя?!

            - Не, не спирай – каза тя и придърпа тялото му отново по-близо до нейното. От очите ù се лееха сълзи като водопад и това разколеба Тилиан, но тя не му позволи да се отдръпне от тялото ù. Сърцето ù, душата ù копнееше да бъде с него. Беше изминало... колко време? Тя не помнеше каква е била, как се е запознала с Тилиан или какво се е случило с онзи белокос жрец. Няколкото сцени, които беше видяла, не ù даваха отговори... а я бяха уплашили повече. Но едно ù беше ясно – тя помнеше чувството на любов към Тилиан. Та как е могла да не разпознае любимия си от първата секунда, в която го беше видяла?!

            Жрецът беше направил нещо на спомените им.

            - Помниш ли ме? – попита тя тихо до ухото на Тилиан. Той я погледна в лицето.

            - Откъде? – той вдигна леко вежди.

            - Няма значение. Не спирай – каза тя и плъзна ръце по гърба му. Сетне се отдаде на щастието да бъде с него, независимо от нищо станало или предстоящо пред тях. Сърцето ù запя с щастие, докато Тилиан я обсипваше с целувки на точните места, където тя обичаше, докосваше я точно там, където ù се искаше без дори да му е казала, сякаш я познаваше... тоест, защото я познаваше. Но не помнеше това. Тя зарови пръсти в косата му, докато целуваше устните му и нови образи преминаха пред очите ù. Безкрайни пъти тя заравяше пръсти в косата му, а той плъзваше ръцете си по челюстта и врата ù, като всяко негово докосване за нея беше абсолютното щастие. Копринено меко... истински горещо... тя си спомни как се смееха заедно и се прегръщаха, или пък как гледаха едно безкрайно поле под безкрайното лазурно лятно небе...

            - Искам да ти покажа нещо, което не си очаквала – прозвуча гласът му в спомените ù. Нейният смях – тя се кискаше непрекъснато.

            - Обожавам смеха ти. – беше ù казвал той.

            В реалността – в гората – Адия започна да се смее, без да може да се спре, докато Тилиан я целуваше или просто докосваше... ако я помислеше за луда? Та тя беше...

            За нейна изненада Тилиан също се засмя.

            - Имаш прекрасен смях – каза ù той. Сърцето ù трепна и тя отвори притворените от наслада очи. Докосна долната му устна и той отвори уста. Тя докосна острите му зъби и нов образ изникна в съзнанието ù – той леко плъзва зъбите си по кожата на гърба ù и тя изпада в екстаз.

            Придърпа Тилиан по-близо до себе си...

            Но за нейно огромно съжаление забавлението им заедно трябваше да приключи  и то завърши огнено и съвършено. Тя отпусна тяло на топлите листа, Тилиан си легна до нея и докато двамата възстановяваха дишането си, слушаха птичките наоколо. Звуците на гората. Кроткия вятър.

            Адия въздъхна.

            - Аз съм станала принцеса – тихо прошепна тя, но не можеше да си спомни дали преди е била принцеса, или не.

            Тилиан само измърка в отговор. Тя помнеше, без реално да си спомня, че той не обичаше много да приказва, след като са правили секс. Адия обърна главата си към него – той блажено беше притворил клепачи, обърнал лице нагоре към дърветата. Вече леко започваше да се стъмва, осъзна Адия.

            - Наистина ли не ме помниш? – попита тя.

            Тилиан примига бавно и сетне се обърна към нея и се вгледа в очите ù.

            - За кога говориш?

            Тя въздъхна.

            - Господи, това е много тъжно – прошепна. Въпреки че не помнеше изцяло и всичко, това, което е бил предишният ù живот с Тилиан сякаш беше загубено. Но пък той беше обещал да я намери... и ето го и него. Спазва обещание, което дори не помни да е давал. Сърцето ù се изпълни с топлина. Дори да не я помнеше, тя никога нямаше да го остави. Тя беше принцеса, която утре се омъжваше... но пък Тилиан не беше човешки мъж. Той беше ландър.

            И по законите принцесата можеше да си купи ландър. И тя не се и поколеба.

            - Купувам те, още сега – обяви тя – още сега ще ме заведеш до магазина на Кин, за да платя.

            Тилиан примига, изненадан.

            - Нали? – попита тя, тревожна да не би Тилиан все пак да е продаден на някого. Тя си спомни стари времена, когато ландърите бяха наравно с хората... и дори можеха да използват магия.

            Тилиан беше магьосник!

            Осъзнаването я удари сякаш с тиган по главата и тя почти скочи от земята, въпреки че беше приятно изтощена от преживяването с нейния любим... ландърът я изгледа учуден.

            - Да, разбира се – каза той – ще те заведа до магазина. Радвам се.

          - Тилиан, виж... – тя започна, но се чудеше въобще какво да му каже. И как би могла да му каже нещо? Той въобще нямаше да ù повярва... – виж, нека не губим време. Да вървим сега!

            - Но... веднага ли?

            - Да, веднага! Веднага! – настоя тя и погледна към разкъсаната си рокля... веднага, друг път.

            Тя нямаше дрехи.

            Каква малоумна пречка.

            - Какво ще правя? – стъписа се тя, гледайки скъсаната рокля. Въпреки това нито за секунда не почувства съжаление за нея или за възбуждащото ù разкъсване от силните ръце на Тилиан... тя го погледна – той все още си лежеше на земята с лениво изражение и я наблюдаваше мълчаливо. Гол. Тя плъзна поглед по безкосместото му тяло и душата ù се изпълни с едно странно чувство, което се изрази в ума ù с една единствена дума „мой”. Тя се сепна от настръхването по кожата си, предизвикано от мисълта.

            - Мога да ти дам ризата ми – каза ù Тилиан и хвърли бавен поглед към своята купчина дрехи. Не ги беше скъсал, но пък те по принцип не бяха завързани за тялото му сякаш никога нямаше да го пуснат.

            - Тогава... аз... как ще обясня случилото се... – тя се поколеба.

            - А, сетих се – Тилиан се усмихна широко и Адия усети как лицето ù почервенява, а кръвта ù пламти с любов към него. Никога нямаше да го остави. Никога...

            Тилиан наблюдаваше как принцесата се навежда да вземе ризата му. Все по-смрачаващата се светлина караше тялото ù да изглежда мистериозно обгърнато от полумрак. Той плъзна жадния си поглед по изящния ù крак... и издиша бавно. Чувстваше се толкова свободен и лек... че беше готов да полети. Само че ландърите не летяха.

            - Можем да се промъкнем тайно в двореца – каза ù той, а тя плъзна ленената риза по малките си рамене... платът се спусна покрай тялото ù, сетне тя прикри гърдите, корема и онова прекрасно местенце... той искаше отново да се добере до него, но потисна импулса и погледна към кръглоликото ù лице. Тя отново се смееше, пръстчетата ù се заеха с най-горното копче, а устата на Тилиан се изпълни със слюнка. Той преглътна и отмести погледа си от жената. Зарея го измежду дърветата, но изведнъж му се сториха напълно... обикновени. Върна очи върху нея и тя вече беше закопчала ризата.

            - Благодаря ти, Тилиан. Така ще стане – каза тя.

            Наложи се да стане от приятната горска шума и да си облече панталона, сетне двамата тръгнаха през гората. Принцесата стъпваше по-леко и изглеждаше по-щастлива от състоянието, в което я беше заварил. Тя вървеше напред, той зад нея и гледаше врата ù, който косата ù галеше, ризата, която стигаше до средата на голите ù бедра, босите ù крака...

            - Ще се нараниш – усети се Тилиан и преди да е казала каквото и да било, я вдигна на ръце с лекота и я загледа. Тя наистина беше лекичка. Тя плъзна ръка през врата му за упора и го изненада, допирайки лекичко устните си до бузата му. Нейните устни привлякоха погледа му и за миг той се почувства сякаш я познава. Чувството обаче бързо го остави единствено в плен на красотата ù. Той стоеше и я съзерцаваше, и както беше в ръцете му, той имаше усещането, че може да пребяга цялата земя и никога няма да се умори.

            - Да вървим – каза му тихичко тя.

            - Да.

            Той погледна напред и тръгна с нея на ръце.

            Малко по-късно той я остави да стъпи на мекия килим в покоите ù – те се намираха от задната част на внушителния мраморен дворец, а нощта вече беше паднала и никой не ги беше видял. Тилиан беше изкатерил чак до кулата на двореца с принцесата на гърба си, стиснала го с ръце и крака. За него не беше трудно дори да я поддържа с едната си ръка, благодарение на ландърската му физика. Принцесата въздъхна, вече на сигурно. Луната сега беше заместила слънцето и хвърляше причудливи сенки в стаята на принцесата.

            - Ще тръгвам – каза ù той – утре...

            - Утре е късно. Утре се омъжвам – каза тревожно тя – аз... трябва да дойда сега до магазина на Кин. Няма време, Тилиан.

            Сърцето му трепна по необясними причини. Омъжва се. Онзи принц... Тилиан сви рамене. Нямаше да се бърка в човешките работи.

            - Разбира се, както решиш.

            Тя подсмъркна и Тилиан се разтревожи да не се е разплакала отново... и преди да я попита, тя седна на ръба на голямото си легло, закри лицето си в дланите си и заплака. Раменете ù се разтресоха, а хлиповете ù издаваха едва сдържана болка. В сянката тя плачеше, а Тилиан стоеше на място и не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Плачът ù сякаш можеше да продължи вечно... и с всеки нов хлип нещо прорязваше сърцето на ландъра. Неговите очи също се насълзиха и в мълчание той остави сълзите да се спускат по лицето му. Ландърите много рядко плачеха. По-рядко от стоманените човешки войници. Много хора мислеха, че ландърите не плачат.

            Нямаше физическа болка, която да накара ландър да се разплаче, а те не тъгуваха за нищо... или може би това беше една лъжа?

            Сърцето на Тилиан се разкъсваше, незнайно защо, и той просто плачеше безучастно, осветяван от пълнолунието в стая, в която никога не беше стъпвал... с жена, която не познаваше. Или може би за жена, която не познаваше? Защо имаше чувството, че е на път да изгуби нещо толкова ценно, нещо, което е трябвало да пази дълбоко в сърцето си? Откъде идваше тази болка?!

            Той се уплаши от самия себе си и притисна една ръка към голите си гърди. Нещо наистина искаше да разкъса сърцето му, нямаше друго обяснение. Дали не умираше? Ландърите, също като хората, умираха след известно време, пък също можеха и да се разболеят...

            Принцесата вдигна зачервените си очи, за да погледне Тилиан и шок замести тъгата на лицето ù. Тя се изстреля от леглото и прекоси разстоянието до ландъра, взря се в разплаканите му очи и изстена.

            - О, не, Тилиан – прошепна тя. Той си пое дълбоко дъх през стегнато гърло. – не, не плачи.

            Той леко поклати глава.

            - И аз не знам защо... – каза дрезгаво. Тя го прегърна, увисвайки на врата му, а той я стисна през кръста. Защо когато тя беше така близо до него изведнъж му се плачеше още повече? Очите му засмъдяха и сълзите отново потекоха... знаеше, че ако я пусне, няма да...

            Няма да какво?

            Какво?

            Какво?!

            Той се дръпна от принцесата, избърса припряно лицето си и си пое един дълбок дъх, изпълвайки целите си дробове с уханията от стаята. Беше свикнал с острия аромат на принцесата, който сега се усещаше още по-силно... но не му пречеше. Вече беше започнал да му харесва...

            - Да вървим – каза принцесата с треперещ глас – нека първо се облека подобаващо.

Сл. продължение