Как мислите, може ли човек да живее със съзнанието, че ще умре и да изпитва естетическо удоволствие и пълно удовлетворение от живота? Може ли? Според мен, не може, освен ако.. Ето сега именно това е отговорът на отговорите. Отговорът, който е един от най-съществените не само за нас, а и за бъдещите поколения в нашата прогнила държава, с отрицателен прираст - "Не може, освен ако..."

Тук вариантите са много. Може да се почне така:

- Освен ако не обича Шопен или не е случайно йога. Освен, ако не гледа кравка, живее на село и е заобиколен от кокошки, или не е мултимилионер и т.н. глупости, рецитирани бодряшки от мнозина.

Мен ме занимава освен този въпрос, и още един. Въпросът с отговорността. То е ясно, че нашето поколение пенсии няма да види. Аз съм на двайсет и осем, имам шест години стаж и още три, в които не знам какво съм правил Понастоящем работя като такси на свободна практика в сивия сектор. Може да ме наречете безотговорен, няма да ви се сърдя, понеже няма да сбъркате, но в един момент реших, че в България отговорността е обратнопропорционална на психическото здраве. Колкото си по-отговорен, в толкова по голяма опасност си от психическа травма. Има и различни степени на безотговорност. Има лична безотговорност, обществена безотговорност и семейна безотговорност. Някои хора бъркат безотговорността с мързела и лентяйството, а други са готови да ти светят маслото, колчем заподозрат, че си безотговорен човек. В повечето от тези неща се корени завистта, че ти, видиш ли , си по-безгрижен от някого и той те мрази в червата си поради това.

За мен безотговорността трябва да е в правилните граници. Например, аз съм крайно безотговорен към битието на моите вещи. Тотално съм безотговорен по отношение на своя телефон, на въздушния филтър в колата ми (не е сменян вече 4 години), както и към лично моята брада. Оставил съм я да расте, както ú душа иска и само си я връзвам на малки пискюли с цветни въженца. Някои от съседите ме гледат с крайно неодобрение, но какво мога да сторя. Аз не съм на съседите..

Има една лелка, постоянно ме пробожда кинжално с въпроса - Кога ще се ожениш, бе момче? Аз на твоите години имах три дъщери...

След този смъртоносен въпрос, тя ме гледаше изпитателно, вероятно очаквайки да падна на колене, да се разкая, разсополя и отчаян от себе си, да се погубя, мятайки се от високо, или да се задомя светкавично, което според мен бе нещо подобно на първото. Как можех да ú кажа, че нейният живот съвсем не е мой модел за подражание. Още повече, че познавах две от трите ú дъщери, които бяха на моя възраст и бяха метълки още в първи курс. А във втори вече бяха нещо като наложници на всички метъли в града. Та, странно защо някои хора смятат, че като имат деца, то смисълът на животът им е изпълнен и дългът към обществото, каквото и да значи това, е платен.

Това, че си произвел или станал съучастник в производството на метълски наложници, според мен не само не е изпълнен дълг, а чисто престъпление. Но върви обяснявай, ако ú кажа това, тя ще ме намрази смъртно, и кой знае какво още ще ми стори. Затова, понеже съм хитър и дипломатичен, просто въздъхнах и се направих на отчаян. Наведох глава и казах:

- Че то вече няма жени като вас. Едновремешните жени, отговорни майки и верни съпруги, изчезнаха и на тяхно място дойдоха странни същества с огромни силиконени.. тука се спрях и казах бърже - и такова, ъъ, дойдоха безотговорни жени. Отде се взеха не знам.

Отговорът ú хареса и тя съчувствено ме погледна. Някак с превъзходство, а и беше достатъчно умна да схване комплимента ми. Даже ме почерпи с ябълка и праскова от пазарската си чанта. Аз се усмихнах и ú пожелах приятен ден, а тя си замина с убеждението, че е свършила едно добро дело. Наставила е един нещастен момък в правия път.Тръгна си и с гордо вдигната глава, вярвайки, че е истинска древна жена.

Това едно. Но има в блока и други. На общи събрания ме натискат да съм станел домоуправител. Повечето са пенсионери, бивши номенклатурчици. Всеки от тях, откак ги помня, от лапе, е бил по няколко пъти домоуправител. Знаят си и кътните зъби и сега искат мен, единствен останал от младите в блока, който не е в чужбина, да ме направят такъв. Такава отговорност не мога да поема. Казах го и това бе най- голямата ми грешка от две години насам. Преди две години забравих, че съм с джойнт в устата и влязох в асансьора с касиерката да хвърлям боклука. След което организираха нарочно събрание на входа, в което с особена жестокост възкресиха старата практика на самокритиката.

Така или иначе, след дълго конско относно носенето на отговорност, им "признах" единственото, което ми хрумна в него момент. А именно, че съм тежко болен и не знам колко ми остава, затова и такава отговорност не мога да поема. Тоест съм хипер отговорен и не мога да приема поста домоуправител. Те ме огледаха отгоре до долу, като на преглед, явно ми повярваха, млъкнаха смутени и смениха темата.

Та личната и обществената отговорност са коренно различни. Можеш да откажеш да поемеш и двете, но не можеш да откажеш да поемеш последствията. Решенията са наши, но последствията не са. Всичко си има последици. Аз съм решил, че бягството в чужбина не решава нищо и седя тук, да кажем. Последиците са всичко гореизброено, плюс прогресиращата липса на финанси, която човек решава по един или друг начин. Човек също си търси решения. Аз например пуша марихуана. Никога обаче, не продавам. Кажете, това не е ли отговорно? Отговорно е. Освен това пуша винаги нещо качествено. Никога смесено и никога боклуци. Сам си гледам реколтата. Имам на балкона саксии. Някои пият, други се бият, всеки има глава на раменете. Решил съм, че в тази държава няма да гледам дете, а и не считам, че ще съм жертвоготовен и добър родител. Човек трябва да си преценява силите. Да бъде честен със себе си и с другите. Просто не мога, това е. Чудя се на хората, които могат. Какъв е смисълът? Защо ти трябва да се бъхтиш, да раждаш, да трепериш над децата си, да страдаш като са болнички и един ден да се поболееш и да се гътнеш, а след тебе някога и те. Това е неизбежно. Не искам да имам нищо живо, за да не страдам за него после. Гледам само растения, които после изпушвам. Те не страдат, а просто изпълняват функцията си. Нима функцията на човека е да се роди, да страда и да умре? Това е безсмислено. Може и да се заблуждавам. Но кое не е заблуда? Кажете, кое ?

Всичко това си го мислех преди няколко месеца. До момента, в който видях нещо, което ме накара да си мисля, че животът не е заблуда и не е безсмислен. До контейнера долу имаше едно момиченце с метална кука и до нея съвсем малко детенце. Тя ровеше в казана с куката и вадеше разни неща. Беше много студено. Детенцето се беше свило до краката и досущ като кученце, увито в разни парцалаци и така си седеше. Тя настървено ровеше, вероятно търсеше нещо за ядене. Но нищо не вадеше, накрая остави куката, клекна до детето и я видях как се разплака. Прегърна го и го държеше така дълго, като плачеше в сумрака и изглеждаше най-самотното, безпомощно същество във вселената. Аз гледах скрит зад един микробус, паркирал наблизо. Стисках и торбата с боклука, но не можех в такъв момент да ида, да я хвърля и просто ей така да си замина. Просто не можех. Седях и не знаех какво да правя и по едно време отидох и купих няколко кроасана, хляб и наденица и им ги занесох. Не знам как мога да опиша изражението на момичето, а като видях как детето заяде единия кроасан, и нещо ми стана. Стана ми лошо, разревах се и се обърнах да не ме гледат. Проклех наум всичкото зло на земята, което е докарало до това състояние тези деца, така проклех и себе си. Нима аз не съм част от това зло? Да, разбира се. И какво да се прави? Какво да се прави, за Бога? Можеш ли така да си седиш, просто ей така? Тези две същества ще умрат, както и аз. Все някога, но не сега!

Не сега, си казах, взех ги и им постлах в апартамента на баба, лека ú пръст. Оттогава са там. Нося им храничка всеки ден и седя и ги гледам как лапат. Те били оставени от майка си. Баща си не знаели кой е. Две сестрички. Голямата лятото се оправяла някак, намирала за двете това онова в контейнерите, но до зимата. До оня ден. Та ето сега, знам, че има нещо смислено на тоя прокълнат свят и то може да се види в отношенията на милост един към друг. Затова си струва да живееш и като ти дойде времето, няма да се питаш, що аджеба, живях? А ще знаеш защо, а най- хубавото е, че други ще знаят по- добре от тебе и ще наминат да ти оставят цвете на гробищата.

Та един смислен отговор на въпроса в началото, на който сам си отговарям и който според мен вие добре знаехте, за разлика от мен, звучи така:

Човек не може да изпитва естетическо удоволствие и пълно удовлетворение от живот със съзнанието за смърт, освен ако не заобича някой поне колкото себе си. Ето защо хората искали, значи, да имат деца и семейство, ми просветна! Те се нуждаят да даряват тази любов и понеже е доста трудно да заобичаш просто ей така, някой непознат, си раждаш детенце от себе си. Подсъзнателно е това, тъй си мисля, а пък който ще, да се съгласява. Чудна работа е животът, наистина, даже реших да стана домоуправител. Тия старци във входа достатъчно отговорност са носили, вече са се превили на две, но като гледам как продължават геройски да воюват с тоя свят, няма да се учудя никак, ако вечерта, досущ по Хемингуеевски, освен децата си, пръснати по чужбините, сънуват и лъвове.

(бел.  от автора: всичко, по-горе, е просто художествена изсмислица и не е свързано с реални хора.)