В килията на съзнанието си имам една пленница.
По-скоро е с бели коси, отколкото руси. Не знам. Не съм сигурна.
Снопове светлина се процеждат през високия тесен прозорец. Черно-бяло е тук.
Тя е на парче хляб и чаша вино.
По-скоро е на тринадесет, винаги е била на толкова. Родена е на тринадесет, триста години е живяла, а е останала на тринадесет. Цветовете не ù липсват, не знае, че има цветове. Не знае, че има изобщо светлина. Тя е с превръзка на очите. Мисли я за част от тялото си. Не смее да я отстрани. Никога не ù се е налагало. Нощницата ù е бяла и прозрачна. Няма петно по нея. Не е изпирана и не е подменяна. Няма какво да я замърси тук. Въздухът се къпе, преди да влезе. Вятърът си сваля чорапите и ги захвърля. Почти мълчалив събеседник е. Рядко зашептява. Младежки подвизи разказва, как се пъхал под полички, крадял бельо от просторите, близвал високо бедрата и кожата настръхвала. Не му вярва тя, но се подсмихва. Възможно е превръзката да се е сраснала с кожата. Изскърцва механизма ...