Размисли над една банална метафора

    Пътуваме! Винаги пътуваме за някъде. Всеки ден бързаме за някое важно или не толкова важно събитие в нашия живот. И може би защото винаги бързаме, а може би от чист мързел, забравяме да проверим дали е в изправност автомобилът ни. А той, горкият, не винаги е наред, колкото и да ни се иска да е обратното. Прекалено дълго е стоял на студа или много отдавна не сме сменяли маслото, стъклата са наакани от гларуси, мигачите - единственият му начин за комуникация с останалите участници в движението, са в почти окаяно състояние. А вътре в купето, където се возим Ние, е меко казано зле - фасове, разпилени касети или дискове с доста позабравени шлагери, мръсни салфетки, празни бутилки от минерална вода, изобщо - боклуци, боклуци от вчера, от онзи ден, от преди три месеца, че може и повече...

    И така - ние потегляме, да, знаем, че много неща не са в изправност (особено спирачките), но бързаме. Опъваме платната и хайде - към събитието! Газ, спирачки, газ, спирачки, мигач (ако проработи) и хайдеее - към събитието! А то - събитието, много често се оказва, че може и без нас, жалко само, че толкова много сме рискували с този разбит автомобил. А рискът в пътуването (особено с неизправен автомобил) е неизбежен. И няма никакво значение дали сме трезви или не, дали сме се наспали добре или сме будували до късно с някое глупаво шоу по телевизията, дали сме погълнали неограничено количество кафе или просто сме забравили да си купим такова. Тя - катастрофата ще се случи, рано или късно (мен, ако ме питате, най-добре е да се случва всеки ден - така сетивата ни никога няма да заспят). Ако пък случайно не катастрофираме, то не означава, че сме непременно много добри шофьори, не, това си е просто чист късмет, защото всички останали участници в движението са като нас. А малката катастрофа няма да ни навреди, тя само ще ни припомни да ремонтираме автомобила си (все едно къде и как, но най-важни са спирачките, просто защото не можем да разчитаме на съвестта на другите). И двигателят, разбира се, за да изчезнем възможно най-бързо от местопрестъплението.

    Тия мои размисли много заприличаха на "Правилник за движение по пътищата". Не можах да се въздържа - тази банална метафора ме вдъхнови. Пък и какво сме всъщност? Пътници по магистралата на Живота (ха-ха-ха - още по-банално). Или просто... хора, тръгнали по Пътя си.