Той си беше лошо момче, тя пък – добро момиче, поне така казваха хората. Само че тя намираше доброто в него, той пък будеше дяволската ù страна. Допълваха се. След кратък флирт, предпочетоха да си запазят приятелството. Тя знаеше, че и да се опита, той не би могъл да има сериозна връзка, поне все още. И така, станаха най-добри приятели, дори и другите да не намираха логика в отношенията им.

   Лошото момче така и не ù каза, че има нужда от нея, за да бъде добър, за да не прави глупости. Тя сякаш беше неговата съвест. Да, рядко я слушаше, но все пак знаеше, че е права и че някой ден с нейна помощ ще се промени. Не ù обръщаше толкова внимание, колкото на бройките за една нощ, но тя разбираше. Трябваше да разбира, той си е такъв. Но винаги можеше да разчита на него, както той на нея.

   Радваше се, че може да ù изповяда тайните си: за глупостите, за другите момичета, не го съдеше винаги, но не беше и безучастна, както момчетата. Те мислеха като него, само за купоните. А тя, тя му напомняше какъв е, или какъв може да бъде. Но къде беше сега?

   Четири дни преди Коледа, щеше да я зарадва с новината. Звъня ù, остави ù хиляди съобщения, но тя така и не му отговори. А знаеше, че ще я зарадва, защото се притесняваше за него. Вярно е, че последното, което ù каза, я шокира, но тя винаги разбираше, щеше да разбере и този път…

   Седмица по-рано, отчаян ù звънна, трябваше да говори с нея. Не знаеше какво да прави, никога не бе изпадал в такава ситуация. Не можеше да се довери на друг. И колкото и да бе объркан, бе приел за нормално тя да възприема всичките му щуротии и да го подкрепя. Не се и замисли, че понякога ù е трудно. Когато ù споделя за другите момичета, когато си навлича неприятности, а тя се притеснява за него, всеки път, и може би понякога ревнува по малко. Но важното беше да му помогне да намери себе си, истинския.

   И така за последно ù поиска мнението за една жена. Харесваше я физически, като всяка друга бройка, само че тази беше по-голяма от него и сгодена. Искаше само секс, каката твърдеше същото. Вярната приятелка не беше съгласна, каза му, че това ще му се върне, но знаеше, че той няма да я послуша, както и стана.

   След две седмици ù се обади притеснен. В гласа му имаше паника, която досега тя не беше чувала никога. При побоищата, наказанията, никога… Той не я беше послушал, не че се учудваше, но все пак се надяваше, че ще порасне и ще осъзнае грешките си. Е, може би вече бе прекалено късно. Каката имала съмнения, че е бременна. От него…

 - Какво мога да ти кажа… няма смисъл от “нали ти казах”… Няма и какво да те посъветвам… Просто не знам… Как можа да се забъркаш в това? Винаги съм се старала да ти помагам, но сега съм безсилна… Остава ми само да се моля за теб, да се окаже, че не е вярно…

   Студенина. За пръв път я усети от топлите ù очи. Беше я разочаровал, знаеше, но не можеше да мисли за това. До момента, в който не разбра, че всичко е било фалшива тревога.

   Чувстваше се освободен, щастлив, както никога досега. И първия човек, на когото искаше да каже, беше тя. Най-добрата му приятелка. В този момент мислеше само за нея. Не се замисли дори, че всъщност е и единственият човек, когото иска да види, от когото има нужда. Тя беше винаги там, до него, каквото и да ставаше. И сега искаше само да види усмивката ù отново.

   Само че я нямаше. Как така можеше да не е вкъщи. Тя обожаваше Коледа. Цялата глупава и излишна за него суматоха с елхите и украсата. Тя обичаше всичко това. А сега… на гости на роднини, извън града. Та тя никога не пътуваше по Коледа, искаше да е със семейството си. По това време би трябвало да му надува главата, като му описва всички подаръци, които е купила и да му пее коледни песни. Не може да не е тук. Тя просто трябваше да е тук…

   Прибра сe крайно объркан вкъщи, щастието му беше помръкнало. Всичко го дразнеше. Децата с коледните шапки, украсите из града, играчките за елхата, всичко беше някак сиво. Не разбираше какво става с него. И тогава видя писмото. Стоеше си на бюрото, пред компютъра му. Видя името си, изписано с познатия красив почерк и се зарадва. Ето го обяснението! Само че не прочете това, което очакваше. Сякаш светът му се преобърна. “… съжалявам, изморих се. Уморена съм да съм ти опора винаги, да се грижа и притеснявам за теб, а ти да не го виждаш. Опитах се да ти помогна, но явно нямам достатъчно сили за това… Аз не съм тази, от която имаш нужда. Или може би ти не си този, който си мислих, че си. Въобразявах си, че ще ти помогна да се промениш, да намериш себе си. Истинският ти. Но мисля, че съм се лъгала. Ти явно наистина си лошото момче и ще останеш такова. А аз, аз просто бях сляпа, защото те обичам. Винаги съм те обичала, но имам нужда да бъда егоист и да помисля за себе си. Съжалявам, но мисля, че трябва да се отдръпна от теб, за да не се загубя…”

   Не вярваше. Прочете го отново, и отново. Истината обаче беше една. И сега му се стори толкова очевидна. “Как досега не разбрах.” Толкова време мислеше само за себе си и не виждаше какво ù причинява. Не можеше и да ù се сърди, всъщност толкова време той беше егоистът. Сега тя имаше право да бъде такава…

   “Дано да намери щастието си. Аз бях глупак и не разбрах, че я обичам, а сега е късно. Тя няма да ми прости вече.” Светът беше празен. Само нейните очи бяха в съзнанието му: кафяви, топли и добри. И всичко друго загуби цвета си. Купоните, жените, не искаше да вижда никой. Само нея. Но в този момент сякаш се погледна през нейните очи. И видя някой, когото не хареса: самовлюбен глупак, мислещ единствено за кефа си, жените, дрогата, непрекъснатите купони, заливани с алкохол. Егоист без амбиции и без желание за любов. Сигурно така и изглеждаше.

   Но грешеше. Тя го познаваше по-добре от всеки друг, и знаеше, че той е добър в сърцето си, знаеше и че мечтае за истинска любов, но е нараняван и се страхува. И така е по-лесно. Да бяга, непрекъснато. Но тя го обичаше истински и ù беше прекалено трудно да гледа как си съсипва живота, и затова предпочете този път тя да избяга…

    Бъдни вечер. Като сянка той се разхождаше сам и мислеше за всичко, което можеше да има, но не беше оценил и изгуби. “И все пак май стават чудеса на Коледа, тя успя да ме промени.” Гледаше как децата се целят с топки и му се прииска тя да е тук и да се забавляват заедно. Като малки деца или като любими. И в този момент една снежинка падна на ръката му. Идеална, малка и красива, тя му напомни за вечно вярната му приятелка. И сякаш изведнъж чу гласа ù: “Не е късно, никога не е прекалено късно”. Винаги го насърчаваше, но този път щеше да послуша съвета ù.

   Тогава пак помисли. Не можеше да бъде на гости при роднини точно на Коледа. Може би не искаше да го вижда, но трябваше да опита. Затича се, толкова бързо, сякаш беше перушинка, водеше го любовта. Дълго таената и неосъзната любов, която винаги е била там. В сърцето.

   Купи любимите ù бонбони и една от  онези сладки играчки, на които толкова се радваше. Почука на вратата, задъхан, и когато тя отвори, думите се лееха, сякаш чакани от години да бъдат изказани.

 -  Здравей, знам, че може би не искаш да ме виждаш и не те виня, но моля те, само ме изслушай. Тези подаръци няма да заменят всичката болка, която съм ти причинил, но сега знам, че не мога да живея без теб. Виж, звуча като твоите лигльовци по филмите… Обаче е вярно, обичам те. И не само като най-добрата ми приятелка. Обичам те като жена, обичам те от толкова отдавна и не разбирам защо досега не го осъзнавах. Такъв глупак съм, изгубих те, но не си представям живота си без теб. Разбираш ли, обичам те… И мога да се променя, аз вече съм, просто не съм същият. Имаш право да не ми вярваш, но бих бил най-щастлив, ако ме приемеш за твой коледен подарък. Искам да поправя всичко, такъв егоист бях…

 - Шшшт… - Тя сложи пръста си на устните му и го целуна. Жадно, страстно, сякаш животът им зависеше от това. – Глупчо, през живота си май не си говорил толкова много…

   Весел смях озари лицето ù.

 - Ах, мили, хората сме родени егоисти и да те оставя беше най-егоистичната ми постъпка, но не беше правилна. Любовта е също толкова егоистична, затова смятам да продължа да бъда такава и да се възползвам от коледния си подарък… Ти си моето малко коледно чудо. Обичам те.