Мамо, виж ме - сега спя и ще се събудя чак утре. Утрото ще е хладно, мамо, утрото ще ме обвие с тъга, ще разпилее по тялото ми острите си ледени вълнички...
Мамо, страх ме е от Утрото...
* * *
Мамо, не искам да се събудя. Ама все се събуждам, явно и утре няма да е различно. Винаги е едно и също - отварям очи, жалките остатъци от Съня който обаче никога не си спомням, - се смесват със студената Реалност. В този момент не мисля, не чувствам нищо от Тук, изживявам Сънят за последно. А после... После Реалността всмуква в празната си същност частичките от Съня и Болката ме сграбчва: ей така, замислям се за това, че животът е гаден, спомням си, че има смърт и тъга, осъзнавам, че и днес ще е поредният противен, безсмислен и самотен ден, в края на който няма да ми стигне куража да си легна, преди да ми се доспи истински, просто от страх да не би пък утре да не отворя очите си, нито тогава, нито когато и да било - и... Болката ме сграбчва за гърлото, изсмуква въздуха ми и пълни дробовете ми с о ...