-Добър ден. – поздравявам аз, но уви-напразен труд. Колежката ми минава по коридора стремително като урагана Катрина, а по изражението на лицето и съдя, че бедният Ню Орлиънс, т.е аз, пак си е навлякъл справедливия Божи гняв. Вече съм се уморила да се питам какъв е смъртния ми грях за днес.

-Докога водата ще тече и ще чака някой да се сети, че не е безплатна? – е топлия привет на „Катрина” / Без майтап, истинското и име е точно това. Бас държа, че природната стихия е кръстена на Антонова от някой, който е имал честта да я познава./ - Бързо, всички влизайте в умивалнята!

Спретнатата редичка, която досега кротичко изчакваше пред вратата да ги пускам двама по двама, се трансфигурира в шумна, хаотична навалица, която препълва и без друго тясното умивално помещение. Антонова минава край мен, сякаш съм нещо, за чийто произход предпочиташ да не гадаеш и пуска всички четири чешми. Нищо, че на последната кранчето заяжда и чичо Пешо от поддръжката още вчера предупреди да не го пипаме. Няма смисъл да се обаждам. Госпожа Перфектната си има принципи и те са да плюе на принципите на другите. Оставя ме сама с възторжено смеещия се хаос и влиза в занималнята. Опитвам се да регулирам някак задръстеното движение. Проправям път на дребничката Диди, която се опитва да се промъкне между Гошко и Андрей, заети да се пръскат с вода.

-Хайде бе, Цецо! – писва нетърпеливо Глория. Обръщам се и виждам, че Цветан търпеливо и методично пробва температурата на водата с пръстчета – едно по едно.

- Цеци, какво… - прекъсва ме горестния рев на Ани, която се пльосва на мокрия под точно пред краката ми. Чувствам как шевовете на черепа ми бавно се отлепят под напора на парата, стиснатите зъби ме заболяват от опитите да сдържа виковете си зад тях… В този момент за доразлепянето внася своя принос и директорката, която наднича през вратата. По изражението и личи, че непринудената  веселба на четвърта група хич не я очарова.

-Какво става тук?... Иванова, обърнете внимание на тия деца!

Радвам се да открия, че имам желязна воля, която налага вето на съкровените ми желания. В момента едно от тях е да сритам задницата на модерната зелена пола, пътуваща бавно към дирекцията.

Влизам в занималнята, за да преглътна поредната радост в жалкия ми живот. Антонова е застанала в средата на занималнята и отмерва ритъма на възмутената си реч с размахване на лъжица:

-Докато аз съм учителка в тая група, да не съм чула повече да питате:”Може ли да ям.” Който седне, започва веднага.

И моментално дава пример, като се настанява на последната маса между Диди и Цецо. Хем изискано посръбва от супата си, хем  пресяга през масата и тъпче залчета в устичките ту на едно, ту на друго дете. За момент Диди ми заприличва на голокрило лястовиче – седи, отпуснала ръчички в скута си и покорно зяпа на равни интервали. На обяд Антонова винаги сяда до нея и я храни собственоръчно.  И хич не ще да знае, че детето чисто и просто я прави на маймуна. Когато аз съм на смяна, яде, та ушите и пукат. Сам – сама. Знае правилото на госпожица Иванова: „Бебетата са в яслите”. Опитах се веднъж да споделя скромния си опит с „Катрина”, както и да изразя еретичното си становище, че е срамота 6 годишно дете, бъдещо първолаче, да се храни по тоя начин. Получих изпълнен с насмешливо съжаление  поглед. И мило напомняне, че разговарям с 53-годишна жена, отгледала сам-сама своя единствен син. Между другото, чувала съм и от други колежки намеци, че не може една пикла без свои деца да отглежда чуждите.

Обядът е почти приключил, остава да се нахранят още 5-6 деца. Да, обаче следва поредната серия на филма „Добре дошли в джунглата”. Гошко увисва на един от горните рафтове на секцията, за да си търси ценната играчка, донесена сутринта – дозатор от бутилка. Други двама решават, че момента е идеален за синхронно търкаляне по килима. Трети получава внезапно просветление, че мама май е споменала нещо за взимане на обяд и декларира несъгласието си да спи с горчиви вопли.Глория и Ани са включили касетофона – без разрешение, разбира се – и поздравяват компанията с подходящо парче:
-Бърборани, сладурани, калпазани, от конкурс тук всички ние сме избрани…

-Моля ви за тишина! Направете със столчетата кръгче около килима – гука майчински госпожата с пълна човка.Чуруликането и обаче потъва във врявата като врабешко писукане в сврачи хор. Никой нито я чува, нито я поглежда. По изпънатите ми нерви невидим цигулар упражнява пицикато. Ето затова държа децата да изчакат да се съберат и да започнат да се хранят заедно. В противен случай първите, които се измият / а те по някаква странна закономерност все са най-палавите / се наяждат първи, след което убиват времето, като пречат на останалите. Почват се едни разходки из занималнята, по коридора, един тича презглава до тоалетната, друг отива да пие вода, трети крои хитри планове как да вкара контрабандно любимата си играчка в леглото, за да си играе под одеалото с нея…Антонова обаче е фанатичен поклонник на здравословното хранене и когато се е посветила на бавно дъвчене, не би я смутило дори Чирпанското земетресение. Треперя от усилие да не се развикам. Това също е непростимо прегрешение в педагогическата и система. Не допуска да се стресират децата, дори и в моментите, когато те пресъздават около нея нахлуването на нацистите в Полша.Знам, че по принцип е така, но съм забелязала, че когато повиша тон и изобразя сърдито възмущение, децата засрамено стихват. В дебелите учебници по педагогика  е абсолютно забранено, но в много случаи върши работа. И въобще, много са случаите, в които това, което пише по книгите не се ражда по нивите. Например, в първа група е почти невъзможно да проведеш онова перфектно организирано, издържано по всички правила на методиката занимание, за което два часа си писала план-конспект. Зайко подскача пред децата и пее  с медено гласче песничка, която сама си съчинила и композирала – звукозаписните студиа могат само да мечтаят да им продадеш хита за есенните плодове. И тъкмо се радваш на блесналите очички и на протегнатите ръчички, които показват колко нависоко са ябълките, бомбата: ”Госпожице, пишка ми се…” взривява цялата хармония на парчета. Следва канонада от : ” И на мен… И на мен… На мен ми се пие водичка…” Като си пееш, Иванова, кой ли пък те слуша?... Поръчваме на Зайко да ни чака и към тоалетната се понася тържествена процесия. После, дори заниманието да продължи, магията вече е изветряла.

Децата са заети с приготвяне за сън. Тоест – бият се с пижамите. Хвърлям поглед към колежката. Както винаги, тя е заета – вглъбена да преподрежда шкафа с материалите по математика.

- Доспожице Иванова…тъде е тучето?

Това е Петьо. Той не може да произнася „г” и „к” и ги замества с „т” и д”. Въпреки, че този дребен говорен дефект може лесно да се отстрани с помощ от логопед, на мен някак си не ми се иска той да изчезне. Толкова е сладък Петьо с този бебешки начин на говорене… Всъщност,дори без него той ще си остане едно голямо, плахо и свръхчувствително бебе, което мрази заниманията по изобразително изкуство и при вида на боите избухва в неудържим плач. / Едно време и аз ненавиждах рисуването с бои, защото все разливах бурканчето с водата./

-Кученцето се прибра при мама, миличък – казва нежно „Катрина”, а погледът, който ми хвърля, няма нищо общо с нежността. И с което и да е топло чувство.Хвърлям бърз поглед към етажерката, където бях оставила плюшеното кученце с поръката да пази занималнята, докато децата играят вън. Сега я няма там. Става ми ясно на какво се дължи днешната демонстрация. Пак съм изложила скъпоценната и материална база на риска да бъде ограбена. В сравнение с колежката ми, свраките, които педантично събират в гнездата си всевъзможни съкровища, са безотговорни прахосници. В нашата група всичко грижливо се пази, дори да е счупена куклена чинийка. В дъното на шкафа отлежават пожълтели листове хартия, полуразлепени апликации, дори снимки на Ленин и Димитров. И не само пазим всякакви подобни артефакти, ами и ревностно крием собствеността си, защото твърдо вярваме, че колежките тършуват и крадат: книги, играчки, аудиокасети, канцеларски материали… Ако мисис Кристи беше жива, можеше да напише криминална поредица с нов главен герой – Катерина Антонова. Пред нея Еркюл Поаро и мис Марпъл щяха да изглеждат като Чип и Дейл.

-Кой ще лае сега по крадците? – кахъри се Глория.

-Госпожа Антонова  -изстрелвам аз, преди да прехапя устни. Аз съм търпелив човек, по търпение  / и по глупост /бия дори камилите. Но има моменти, когато ми причернява, дяволчетата ме дърпат за езика и мога да изтърся какви ли не глупости. Антонова ме измерва с вледеняващ поглед, на който отвръщам подобаващо, без да мигна.Моля се само да не казва нито дума, защото момента да вкопча пръсти в добре поддържаните и изрусени къдри е направо презрял.Без повече вербални престрелки слагаме децата да спят.

-Ще има ли приказка? – интересува се Гошко.

Приказката за „сладки сънища” е ритуал, с който се награждава доброто поведение през деня. Посягам към рафта с книжките, обаче…

-Не! Приказките са за послушните деца, а днес вие не сте такива.

Кипвам. Децата днес се държаха чудесно. До момента, в който се появи тя.

-За страхотното ви представяне по математика – една весела броилка. - и започвам. – Викна мравка на гощавка…

-Оо, колежке, ако обичаш, остави ги да спят!

Обръщението „колежке”  при „Катрина” е израз не само на неприязън, ами и на снизхождение. Подобно на оня  Чудомиров даскал, който пишел петица само на себе си, госпожата рядко признава някоя колежка въобще за педагожка, камо ли пък равностойна на нея.

-Веднага, щом свърши броилката – отговарям и спокойно /или поне се надявам да изгглежда така/, рецитирам стихчето. Усмихвам се на доволните личица в леглата, след което с триумфа на Цезар вземам дневника и отивам да се разпиша в материалната книга.