-Добър ден. – поздравявам аз, но уви-напразен труд. Колежката ми минава по коридора стремително като урагана Катрина, а по изражението на лицето и съдя, че бедният Ню Орлиънс, т.е аз, пак си е навлякъл справедливия Божи гняв. Вече съм се уморила да се питам какъв е смъртния ми грях за днес.
-Докога водата ще тече и ще чака някой да се сети, че не е безплатна? – е топлия привет на „Катрина” / Без майтап, истинското и име е точно това. Бас държа, че природната стихия е кръстена на Антонова от някой, който е имал честта да я познава./ - Бързо, всички влизайте в умивалнята!
Спретнатата редичка, която досега кротичко изчакваше пред вратата да ги пускам двама по двама, се трансфигурира в шумна, хаотична навалица, която препълва и без друго тясното умивално помещение. Антонова минава край мен, сякаш съм нещо, за чийто произход предпочиташ да не гадаеш и пуска всички четири чешми. Нищо, че на последната кранчето заяжда и чичо Пешо от поддръжката още вчера предупреди да не го пипаме. Няма смисъ ...