Не знам за кой ли пореден път днес наказвам Гошко да седне на пейката. Неговият пръв приятел и верен секретар Андрей веднага забравя, че допреди секунди се е оплаквал от пясъчния обстрел, на който беше подложен и дотичва.
-Госпожице, ще откажеш ли Гошко?
-Казва се „Ще му отмениш ли наказанието”. И не, няма да го „откажа”, щом не можа да се научи да играе кротко и да не хвърля пясък по главите ви.
Виновният рецидивист се разревава високо, сякаш него са замервали и то не с пясък, а с камъни.
-Ти си лоша! – обвинява ме той. –Утре няма да дойда на градина. Ще си стоиш сама.
Толкова съм ядосана, че дори тази люта закана не ме разсмива. Обикновено кавгите ни с този малък мъж не издържат дълго. Все един от нас се предава и се смее, следват гушкания, целувки и обещания, че и двамата няма да правим повече така. Днес обаче заразяващата усмивка е забравена в къщи.
-Не стига, че идвам на градина да ви правя кефа, пък ти ми се караш.
Моят кеф да правел моля ви се! Ама че речник използва младото поколение.
-Ти не идваш тук, за да ми правиш кефа, а за да могат мама и татко да ходят на работа. И този език не ми харесва.
-Мама не ходи на работа, а на кафе – не млъква Педя човек. Докато трескаво формулирам контрааргумент, той заявява. –Знам къде е и отивам при нея.
И хуква. Досега винаги само е заплашвал, че ще си отиде – демонстративно тръгва, но после спира, обръща се и проучва реакцията ми. „Добре – казвам спокойно, - не мога да оставя другите деца, за да те гоня, затова ще се обадя на чичко полицай. Той ще те прибере, за да не те блъсне кола или някой лош човек да те открадне.” И се преструвам, че разговарям с полицията по мобилния си телефон. Гошко се страхува до смърт само от две неща – червеите и полицаите.
Този път нещата май загрубяват...
-Георги, върни се веднага – викам аз, докато тичам след него през площадката. Той се обръща, за да се увери, че наистина го гоня и..
Неговият и моят писък се сливат, когато се спъва на стълбите в края на алеята, малкото му телце лети напред във въздуха и тупва на земята.
Тичам по коридора на болницата, след мен тича шофьорът на колата, която спрях до детската градина, след като извиках лелята да стои при децата. Май беше по-редно да извикам линейка, но в паниката да се метна в първата срещната кола ми се стори по-умно решение. Викам за помощ, докато Гошко реве с пълно гърло. Вкарват ни в някаква стая, сестрата и санитарката си говорят нещо, което не чувам, защото се треса от ужас и рева с глас.
-Д-р Димитров идва – чувам като в сън и като в сън зяпвам влезлият лекар с бяла престилка. Сега ли намерих време за глупави бълнувания?
-Здравей – усмихва ми се Джон Доу, т.е. – д-р Александър Димитров. –Какво стана? Беля?
Не мога да намеря сили да кажа „А”.
-Спокойно, всичко ще е наред. – окуражава ме той, после се обръща към Гошко. – Хайде, юначе, сега ще направим една вълшебна снимка.
Седя в коридора пред рентгеновия кабинет и гледам с невиждащи очи минаващите хора. До мен на пейката се отпуска някой - бащата на Гошко. Слаб, дребен като сина си, с изцапани работни дрехи – дошъл е направо от строителния обект.
-Ужасно съжалявам, г-н Василев – прошепвам и не смея да го погледна, толкова съм гузна. – Вината е моя. Наказах го и той хукна да бяга от детската градина.
-Не, госпожице, вината не е толкова Ваша. – стиска зъби таткото. – Аз и казах на моята патка, че някой ден ще стане така. Тя го лигави. Позволява му да и се качва на главата, а го учи и в градината да прави каквото си иска. Вечно недоволна от вас, учителките, пък и пред детето такива ги дрънка: ” Какво прави днес, Гоше? Ще ги ядосваш, я – нали а това им плащат, не да седят по цял ден и кафета да пият...” А тя самата по цял ден е по кафенетата. Работа не хваща, мотае се с приятелките напред-назад, а детето не можела да гледа. Нервна била...депресирана. Само да си ида, как ще и излекувам депресията...
-Амза не, недейте така... – опитвам се да проявя дипломация, но явно човекът дълго е трупал гневните си изблици така, както въглероден двуокис се е събирал под капачката на раздрусана бутилка „Кока Кола”.
-Айде сега, кажете ми къде е. Джиесемът и е изключен, как да и се обадя какво е станало? И да пукна на строежа, няма да разбере. Не за друго, ами поне детето да си прибере от градината. Майка ми било това!
-Моля ви, успокойте се. Сега най-важно е Гошко да се оправи.
Газировката леко стихва, уморените очи на бащата се навлажняват.
-Ох...дано всичко е наред...
Пред нас се изправя д-р Димитров.
-Кураж, положението е под контрол. – смее се той и облекчението личи и в неговия поглед. – Рентгенът показа, че само дясната фибула е счупена. Другото са охлузвания и натъртвания- да има с какво да се хвали пред приятелчетата. Най-важното е, че главата се оказа твърда и издръжлива.
-Ще му я откъсна, само да оздравее – обещава таткото. Иска ми се да се разсмея, но изведнъж краката ми омекват и аз се разплакана се отпускам на рамото на г-н Василев, а той ме потупва по гърба. Д-р Димитров с делови и хладно професионален тон ни пожелава лек ден, след което бялата му манта се смесва с шарената тълпа в коридора, оставяйки ме да се взирам в него и да усещам на мястото на сърцето си огромна студена дупка.
Връщам се в детската градина. Леля Пепи се втурва към мен с насълзени очи.
-Г-це, какво стана с Гошко?
-Всичко ще се оправи – усмихвам се с трепереща усмивка на стреснатите деца, които приключили с обяда, още седят на столчетата. – Гошко ще оздравее и това ще му бъде за урок – друг път да слуша.
- И не само на него, а и на госпожица Иванова.
Колежката ми, която е извикана да дойде на работа по спешност, ме разстрелва с поглед. В сравнение с очите и куршумите „дум-дум” са безобидни сачми от въздушна пушка.
-Как допусна това да се случи –беснее „Катрина”. –Как може да си толкова безотговорна?
-Не съм безотговорна – настръхвам от несправедливото обвинение. – Какво трябваше да направя – да го оставя да изскочи на улицата ли?
-Така е, като ти липсва правилен педагогически подход. С децата се разговаря внимателно и с тих глас им се обяснява какво и защо не бива да правят.
- И кога да му обяснявам внимателно и с тих глас – докато тичам след него ли?
-Мястото ти изобщо не е при децата.
-А твоето не е при хората! – вече съм на фазата, когато не мисля какво ще наприказвам. – Защото си вечно недоволна от всички, вечно ровиш нос в чуждите грешки, а не виждаш своите. – Антонова е онемяла от моето кощунство и само посочва гърдите си с пръст. – Да, ти! И ти грешиш, но никога не си го признаваш. Ако сгреша аз, всички знаят, на първо място – директорката. Само че дали тя знае какво правиш ти? И аз научавам някои неща. Например кога Глория се е крила на тавана. Или че когато сте били на наблюдение в магазина, Цецо е останал да блее по щандовете, а ти си си тръгнала с групата. Знам дори, че се обаждаш на родителите кога да водят или да не водят децата на градина –по твое усмотрение. Писна ми! Мнението ми за теб не струва пукнат грош. Уморих се да се съобразявам с правилата ти, а ти да правиш каквото си наумиш, без дори да ме попиташ или да ми кажеш. Превърнала си тази група в еднолична фирма.
-Няма да търпя да ми повишаваш тон! – накокошинена, тя пристъпва срещу мен. – Много по-млада си и нямаш моя житейски и професионален опит, за да си го позволяваш!
-Да ти кажа ли къде да си завреш житейския опит, барабар с професионалния?
Кански рев прекъсва разправията в стил Столипиново. Петьо е станал от столчето си и горчиво плаче:
-Стида! Стида... Не истам да се тарате...
Секунда-две мълчание, после двете уж зрели и интелигентни жени се споглеждат и всяка от тях прочита в очите на другата засрамено разкаяние.
-Извинявай! – прошепвам аз и съм съвсем искрена. Веднага съжалявам, защото Антонова няма никакво намерение да ми върне жеста. Свила устни, вдига наперено глава и отива при Петьо, за да го прегърне съвсем демонстративно.
-Горкичкият ми...разстроихме те.
Леля Пепи също представя своята форма на протест. С отривиста крачка бърза да излезе от занималнята, като гневно мърмори:
-Коскоджа ми ти учителки...не ви е срам!
Чувствам се ужасно. Струва ми се, че цялата група ме мрази.
© Таня Георгиева Все права защищены