На другата сутрин, Марина търкаше сънливо очи и сложи  самуна, сиренето, сланината, чушките и доматите на паралията. Седеше на трикракото столче и чакаше брат си. Майка й шеташе тихо из двора. Симо се появи на вратата, разкърши рамене и седна.

                       - Добро утро, Маре.

                       - Добро утро, бате.

                       - Изгладнял съм като вълк  - каза той и се нахвърли на храната.

Отряза си голяма порязаница от хляба и сиренето и замляска.

Огледа я и запита:

                       - Ти защо не ядеш ?

                       - Ще хапна малко, но не съм изгладняла.

                       - Хайде, яж… после имам да ти кажа нещо…

             Коремът на Марина се сви на топка и тя го загледа втренчено. Чудеше се какво ще й каже брат й. Очите му бяха засмени, сигурно хубаво нещо щеше да казва.

           Тя задъвка едва - едва.

           Той се нахрани, вдигна стомната, напи се с водата, обърса устата си с опакото на дланта си.

                        - Маре… искам да ти река, че Ганчо те поиска за булка… Това е хубава новина, Маре. Ганчо  е работен, свестен, акълът му сече, помага ми в работата, доволен съм от него. Ще се сродим с него и ще разширим имота. Ще купя още ниви. Имам му  пълно доверие. Ще му дам дума…

      Марина пребледня. Брат й не я попита, а направо й каза какво е намислил.

      Тя вдигна очи и дръзна да му продума:

                     -  Аз бате имам либе. Не съм за Ганчо…

Симо я изгледа невярващо.

                     - Какво либе? Малка си, та кога …  завъртя либе? Кой е?

            Гласът му се извиси в одаята. Устата му се сви в плътна черта.

     Тя сведе очи, притеснена от думите му, които сякаш я зашлевиха по бузите. Срам я обзе и червенина я плисна по лицето. И тя не знаеше как беше изрекла тези думи.

                    Той се наведе над нея и твърдо я запита:

                      - Кой е? Думай.

Марина потрепера. Мълчеше.

Симо я хвана за раменете и я разтърси силно.

                     - Кой е?

 Марина не искаше да каже, но нямаше измъкване. Тихо отговори:

                     - Янко, ратаят на чорбаджи Велю.

Симо помълча невярващо и заклати глава. Смръщи се.

Развика й се:

                         - Тази работа няма да стане, Маре. Избий си го от главата това момче, голо като пушка… сиромах…голтак… Не ни трябва! Хубаво ме чуй! В неделя ще дойде Ганчо с майка си да те искат и аз съм решил да се сватосаме.

  После излезе и трясна вратата ядосано.

  Майка й влезе в одаята. Беше чула всичко.

  Марина скочи и бързо хукна към стаята си. Захлупи лице във възглавница си и заплака.

  Надвечер тръгна към чешмата. Озърташе се да види Янко. Трябваше да му каже какво крои брат й. Сложи стомната под чучура когато чу едно подсвирване. Обърна се сепнато и се озова пред него.

                    - Добър вечер, Маре – весело я поздрави Янко.

Мълчеше, все едно си е прехапала езика. После му каза:

                     - Аз…мене…брат ми ще ме годява за Ганчо, комшията… аз…аз…

                     -Ти искаш ли го Маре?

Янко я изпиваше с тъмните си очи и чакаше отговора й.

               - Аз…не го искам…не…

                 Повдигна с пръсти брадичката й. Тя усети дъха му. Не можеше и дума да обели повече.

            Мръкваше вече и сенките на върбите падаха над чешмата. Наоколо нямаше жива душа.

            Янко я хвана за ръката, а тя тръгна с него, замаяна от близостта му. Спряха се зад дърветата, когато той се наведе и жарките му устни се впиха в нейните. Отвори уста и отвърна на целувката му. Ръцете му отвързаха шамията й, милваха й косите … и те се свлякоха на тревата. Сплетоха тела, горещи и тръпнещи. Когато той навлезе у нея, Марина прехапа устни от болка, но беше вече късно… Никой не ги видя…

      Тя стана. Потънала от срам, не можеше да го погледне.

           - Трябва да вървя, че бате ще си дойде от къра…

          Завърза припряно шамията си, пооправи полите си.

              - Да те изпроводя, Маре…

              - Недей… недей…някой да не ни види…

               - Утре пак ще те чакам, либе…ще измислим нещо…да бегаме някъде…искаш ли…

          Тя впери очи. Гледаше го и без да отклони поглед му кимна. Беше решена да тръгне с него… Сърцето й биеше до полуда. Още усещаше устните му по снагата си…

           Забърза със стомната по пътеката, а болката между краката й я пробождаше като нож. Ще чака утре вечер да се видят.

             Нощта мина в мисли, които я караха да трепери от страх. Ако брат й разбере за това що стана с нея, щеше да й откъсне главата. Не беше вече мома. Нямаше връщане назад. Само Янко й беше в мислите… Бяха мъж и жена. Бяха едно цяло. Няма връщане назад... имаха обич, но имаше и грях... Обичаше го, но умираше от страх... от техните се страхуваше...

         Утрото се изниза и то. Тя отвори раклата с чеиза си и с треперещи ръце развърза алената кърпа с пендарите. Бяха два реда пендари, които щеше да сложи на сватбата си. Много пъти ги беше слагала на шията си и мислеше за този ден, когато щеше да се окичи с тях и да се венчае.

        Те проблясваха сияйно в ръцете й. Но ръцете й затрепериха и тя ги изпусна с дълга въздишка. Вдигна ги, завърза ги в стегнат възел в кърпата… и уплашено ги прибра в раклата. С тези пендари можеха да сторят много неща с Янко. Мисълта я зачовърка в главата като остър трън.

         Той я чакаше пак. Говориха бързо…задъхани и трепетни… Искаха да избягат. Нощес щеше да тръгнат заедно. Дядо му Иван щеше да му даде каручката с коня си.

         Сърцето на Марина се свиваше на вечеря. Ганчо беше у тях. Сипваше им ядене, брат й беше весел и разговорлив, надигаха с Ганчо чашите с вино, а тя не можеше да преглътне и залък. Едва се държеше на краката си. Ганчо й хвърляше погледи, вглеждаше се в очите й…Тя негодуваше в душата си, стискаше устни…

           - Защо не се храниш, чедо? – попита я майка й.

           - Аз такова…не съм много гладна… от горещините ще е… Лека нощ, мале.  Знаеше, че довечера ще тръгне на път. Кога ли ще види майка си… само Бог знае…

      Когато мъжете излязоха да пушат на двора, тя раздигна и се измъкна тихо. Спотаи се зад пердето и ги загледа. Те се смееха високо. Взе една бохча и събра няколко ката дрехи. Извади пендарите и ги скъта в пазвата си.

 Къщата притихна в нощта. С отмалели крака тя се спусна по стълбите тихо и внимателно, за не скърцат дъските. Отвори вратника на двора и се спря в сенките на ореха. Наблизо видя каручката на Янко. Той й подаде ръка, вдигна я леко и седнаха един до друг. Устните му я намериха. Целувката му я разтърси…                   

       После поеха по пътя… по техния път…

       Марина бързо се прекръсти и зашепна една молитва. Дай Боже да сме живи и здрави, огнище да сторим, дечица да отчуваме… обич да има…

       Очите й гледаха в тъмното небе… Луната беше се закрила зад черни облаци, нямаше звезди, но пътят се беше ширнал пред неизвестното… Някъде свиреше щурец... Вятър леко поклащаше дървесата... Беше спокойна лятна нощ, само в сърцата им трептяха от очакване...

       Янко я прегърна със силната си мъжка ръка и тя се сви до него, тиха и кротка. Една благост и спокойствие я обзе…

                                 К р а й