Мечокът

Петър обичаше баща му да го води в Айтоския зоопарк, защото не беше далеч от Бургас, пък и имаше доста животинки, които привличаха вниманието му. Любим му бе мечокът, който държаха в изкуствено направен хабитат в края на парка, или накратко казано - ров, ограден с масивни стоманени огради, за да се предотврати какъвто и да е опит за бягство.

Минаваха се дни, а животът на хищника продължаваше да бъде все така еднообразен. Всяка сутрин и вечер служител от парка му пускаше храна през специално направен отвор. Деца и родители го снимаха, но блещукащите светкавици на камерите дразнеха очите на животното. Най-лошо обаче беше ограничението - мечокът не живееше сред природата, което служеше като маркер, очертаващ нещастната му съдба.

Един ден в зоопарка имаше по-малко хора от обикновено. Петьо и баща му бяха сред тях. Още със ставането, малкият искаше да отидат в Айтос, за да види любимата си животинка. Странно обаче, този път не я забелязваха нито из храстите, където обичайно се разхождаше, нито в изкуствено направената дупка, имитираща пещера, в която спеше. Таткото реши да се обърне към персонала, а той, от своя страна, реагира мигновено. Установи се, че мечката я няма. Започна търсене. Чу се писък на жена, придружен от викове: Мечка! Мечка! Охранителите проследиха откъде идва гласа на жената, а същевременно писъците се увеличаваха. Вече беше станало ясно и на онези посетители, на които не беше сигнализирано, че има беглец.

Охраната най-после откри къде се намираше животното. Те не знаеха как е избягало, нито пък аз съм този, който можеше да ви каже. Започнаха да приготвят упоителни стрели. Появиха се и Петър и баща му. Изненадващо, мечката не извършваше никакви опасни действия и атаки, застрашаващи нечий живот. Но упоителните стрели, които се изстрелваха срещу нея, видимо не вършеха работа. Животното имаше доста енергия. Беше държано толкова дълго време в клетка, че тези стрели му се струваха като капки дъжд.

Почти всички посетители на парка вече бяха напуснали - кой с писъци, кой спокойно, а момчето продължаваше да наблюдава своя герой. Не смяташе животното за беглец, а напротив.

-Тате, тате, виж! Той иска на свобода! - рече Петьо на баща си.

Бум!

Мечокът се просна безжизнен на земята.

           Раждаме се свободни, а навсякъде сме в окови.