Как дълго те чаках аз, златна и приказна есен!
Чаках те така, както дете чака подаръка си за коледа.
Мечтаех за отрупаните с различни цветове корони на дърветата.
Все си мислех за твоя проливен дъжд.
Все исках да се разсърдиш и облаци черни да скрият небето.
Листата вече паднаха и засипаха улиците, а разплакано дете се крие между тях.
Натъжена, есента започна да плаче силно.
Разгневена, започна да показва яростта си.
Тя повика вятъра, а той разтресе безмилостно клоните на дърветата.
Гръмотевици и светкавици плашеха земята, а детето вече не плачеше!
То гледаше красотата на есенната бурия захласнато, то забрави за мъките си.
Всичко това, тази красота, този топъл дъжд всичко това го караше да се усмихва.
А кое бе това дете?
Това дете бе една детска душа, затворена в тяло на подрастващо момиче, което
всеки ден по малко се сблъскваше с трудностите на живота!
А сега нейната есен отлетя, дойде студената зима.
И детето остана тъжно в очакване на следващата есен.
© Венера Йорданова Все права защищены