Как дълго те чаках аз, златна и приказна есен!

Чаках те така, както дете чака подаръка си за коледа.

Мечтаех за отрупаните с различни цветове корони на дърветата.

Все си мислех за твоя проливен дъжд.

Все исках да се разсърдиш и облаци черни да скрият небето.

Листата вече паднаха и засипаха улиците, а разплакано дете се крие между тях.

Натъжена, есента започна да плаче силно.

Разгневена, започна да показва яростта си.

Тя повика вятъра, а той разтресе безмилостно клоните на дърветата.

Гръмотевици и светкавици плашеха земята, а детето вече не плачеше!

То гледаше красотата на есенната бурия захласнато, то забрави за мъките си.

Всичко това, тази красота, този топъл дъжд всичко това го караше да се усмихва.

А кое бе това дете?

Това дете бе една детска душа, затворена в тяло на подрастващо момиче, което

всеки ден по малко се сблъскваше с трудностите на живота!

А сега нейната есен отлетя, дойде студената зима.

И детето остана тъжно в очакване на следващата есен.