Мечтата ми да те убия

     Питаш ме защо не искам да си пишем - защото,

  когато си пиша с теб, милея най-много за миналото...

 Питаш ме защо не искам да говорим – защото, когато

говоря с теб, има огромна вероятност да заплача от гласа ти...

 Ох, откъде да започна...? Всичко ми е толкова объркано. Дори не знам защо пиша това... това... проклето нещо. Но отново ти си причината(мисля). По дяволите. Ти винаги си била причината. За всичко добро в живота ми. За най-хубавите моменти и онези мигове, в които се чувствах като най-големият късметлия на този свят. Но не, не за това ще пиша сега. Този път си причината да творя нещо друго – нещо, в което пиша, за да излея онова, което чувствам, защото не мога да го държа повече в себе си. Искам да го споделя. Искам да го прочетеш. Не ми пука какво ще си помислиш и все пак ме е страх, че няма да почувстваш нищо.

 Тази вечер попаднах на старите ни чатове. Реших малко да се върна назад, както често правя. И, честно казано, беше болезнено да ги чета. Да чета редовете, в които казваш, че вече не ме обичаш. Да чета редовете, в които твърдиш колко обичаш другия и как той ти дава всичко онова, което аз не съм. Боли, Пролет. Много боли. Знаеш ли? Но не и за това ще пиша. Писна ми вече все аз да играя жертвата, която всички раняват. Този път ти ще влезеш в тази роля. Ти ще бъдеш моята жертва и аз с огромно удоволствие ще забия ноктите си в крехкото ти телце.

 Току що четох онзи чат, в който единствен път след раздялата ни ти се отпусна и говорихме както в доброто старо време. Там ти ми припомняше за мечтите ми. За желанието ми да заграбя света и да го сложа в краката ти. Боже, това ми подейства наистина. Вля се като нова кръв в ръждясалите ми жили. Позволи ми да хвана химикала с нетърпение и да пиша така леко, както отдавна не съм го правил. И ми припомни нещо, което отдавна бях забравил. Онези мечти, които до скоро мислех за абсурдни. Аз? Да стана велик и известен човек? Да направя така, че целият проклет свят да ме запомни? Това е просто блян. Така си мислех и бях захвърлил писалката за дълго време, заменяйки я с други опиати на човешкото съзнание. Все пак, знаеш, случиха се много неща. Аз се опитах да ограбя човек, мамка му! Понякога дори ми е трудно да си го представя. Но го сторих и платих прескъпо. Всъщност, висока цена платих за много неща, които сторих. Най-вече, че се разделих с теб. Беше глупаво, а? Или пък е било за добро? Може би второто. Не знам, но и няма значение. Нямам намерение да ти се моля да се върнеш при мен. Желанието ми е да ти покажа или по-скоро да покажа на себе си, че от онези дни аз се промених. Опознах себе си до някаква степен и най-накрая открих какво наистина искам да постигна в живота си. А то е да те убия! И, не, няма причина да се тревожиш или плашиш. Аз дори няма с пръст да те докосна. Но ще те убия, мамка му! Как ли? Ако не ти е омръзнало да четеш и продължиш надолу, ще разбереш.

 Истината е, че аз все още искам да бъда писател и да напиша историята си. Много го искам дори, но вече не е само това. Вече не е заради престижа. Или просто той вече не е на първо място. Сега са парите, „скъпа моя”, шибаните пари. Ти най-добре знаеш, че от една страна аз съм ГОЛЯМ МАТЕРИАЛЕН З-А-Д-Н-И-К. Честно казано обаче, не ми пука. Аз съм си аз и се гордея с това, макар че понякога все още ми е болно, задето не съм като теб. Казвал съм ти го – винаги съм ти завиждал. И все още е така, мисля. Това бе и причината мечтата ми да се видоизмени драстично. От една огромна амбиция, която щеше да ме отведе до върха, сега е една също толкова огромна амбиция, която обаче ще ме отведе до върха на падението. Да бъда запомнен? О, да! Да съм богат? Да, по дяволите! Но да има някой друг, комуто да сложа света, който съм взел в ръцете си с труд и пот, в краката? Да го духа, шибаното/а  копеле/кучка (не се отнася за Поля!)!!! И макар да има вероятност 99,9 % да не те интересува защо мисля така, аз ще ти кажа. Много е просто. Аз все още те обичам, Пролет. Би било глупава идиотска лъжа, ако кажа друго. Обичам те изумително много и точно заради това те мразя. А те обичам все така жарко, защото просто не мога да те намразя. В същността на всичко е, че мразя себе си. Ненавиждам се, но не искам никой вече да идва и да ми казва, че греша в себеоценянето си. Не се нуждая от ничие скапано съжаление. Но и не се правя на силен, защото не съм. Аз съм слаб. Изключително слаб. Омразата обаче ми дава сили. А какъв по-добър източник на енергия от човек, който мрази целия свят и най-вече сам себе си? И все пак се приемам такъв, какъвто съм. Може би пак се филмирам. Нали ми е практика. Или просто пубертетът яко ме тресе. Деа’знам. Но това е без значение. Важното е как се чувствам аз в момента. А аз се чувствам добре, зле, объркан и изплашен. Най-вече изплашен – от себе си, от живота и от теб. Най-много от теб. Ти си страшна. Ужасяваща. Каквото и да е, от теб най боли. Каквото и да е, от теб е най-прекрасно. Само ти можеш с лекота да ме заковеш в земята чрез една дума. Словата от твоята уста добиват силата на камъни, куршуми, снаряди за мен. Заради това искам да ти счупя врата. Да се отърва от теб. Да те потроша от бой. И, докато те ритам, искам да не получиш нито една рана. Да си невредима, а силата от ударите ми да се връща обратно при мен. С удвоена мощ. Искам да ме боли, защото не мога да те имам. Защото те изгоних, а после те обвиних, че си тръгна. И защото си помислих, че едно закъсняло скапано извинение ще те върне.

 Колко смешно. Усмихни се. Нали обичаш да се смееш. Или по-точно обичаш да се присмиваш на това, колко съм жалък. Но, разбери, не пиша това „нещо” с целта да те съдя. Не мога да го сторя. Съдът ми няма силата да ти даде присъда. Но и не ти се мазня. Искам те толкова силно, че не бих си позволил да си те поискам обратно. Не се и правя на вечно страдащия, защото ти страдаше в пъти повече заради моята глупост, наглост и високомерие. Цялата причина да напиша това нещо е, че не знам защо го пиша. То дори не е за теб. То е за мен. Но тогава защо, по дяволите, искам да го прочетеш?! Не знам. Кълна се, макар клетвата ми да не значи нищо. Макар аз самият в момента да съм едно нищо. Но това ми харесва. Така е по-лесно да стана Голямо нищо. Казано иначе, това е същността на мечтата ми. Ще стана велик. Ще бъда богат. Ще пуша – всичко, което може да се пуши. Ще пия – всичко, което може да се пие. Ще псувам всичко и всеки. И накрая ще умра. Надявам се млад, но известен. И ще продължа да бъда един задник в живота си, но ще съм богат задник. И така ще те убия. Не теб, която в момента четеш това – а теб, която си се забила в ума и сърцето ми и не ми даваш покой. И за да го сторя, аз се приемам такъв, какъвто съм. Псе, което се прави на кутре. Скромно момче, зад което се крие алчна същност.

 През цялата ни връзка ти почти не ме познаваше. Виждаше ме такъв, какъвто аз исках да ме виждаш и харесваш. Такъв, какъвто аз исках да бъда. Но хубост на сила не става. Аз съм далеч уникалност и доброта, а съм много по-близо до калта. Помниш ли онзи път, когато си говорихме колко надълбоко си проникнала в същността ми? Тогава поиска да опознаеш тъмнината в мен. А май че тя е истинското ми Аз. И помниш ли как започнахме да се отдалечаваме един от друг, когато мракът у мен излезе наяве? Удивително! А помниш ли колко сме си говорили за бъдещето, за ученето на висше образование? Е, аз никога не съм харесвал образованието. Дори може би няма да следвам. И последно – помниш ли, че те беше страх, че ще те изнасиля? Може би само тук грешеше. Вълнуващо беше да си представям, как ми се противопоставяш, но не бих могъл да го сторя наистина. Мислеше ме за добър? Да, добър съм, но само толкова, че да изтраеш с мен по-малко от година.

 Както казах по-горе, аз започнах да се приемам такъв, какъвто съм. И искам да изпълня мечтата си. Мечтата ми да те убия. Да те изтръгна от себе си, като постигна нещо велико в този живот. Като стоваря цялото зло у мен върху самия себе си. Да се смажа под собствената си омраза. Да не се влюбя повече в никоя друга. Искам го, но ме е страх. Боя се, че ще излея цялата си ярост върху едно момиче, което ще бъде обвинено от мен единствено в нелепата присъда, че не е теб. За това просто искам парите, славата, смъртта. Все още искам да умра и никое хапче или психиатър не може да махне това желание от ума ми. Разликата от преди е, че сега искам първо да хвана живота за гушата и тогава да умра, убивайки и теб.

 Вероятно това ще го прочете е Паолина. Аз ще й го дам да го прочете. Тя ми каза, че вярва, че ще бъда този, който искам да бъда. Е, вече знае. И ти знаеш. Не че те интересува, но аз ще бъда Никой Някой. Но ще умра като Някой, макар сам, в огромната си къща и стиснал силно в ръце успокоителната длан на прелестната Марихуана, а във фантазията ми ти ще ме милваш нежно миг преди да издъхна. Никое хапче не може да ми донесе покоя, както тази мечта. Аз ще имам всичко, което може да иска един човек в този живот, но ще умра без да съм притежавал почти нищо, след като съм нямал теб. Парите ми ще останат завещани на близките. Една прекрасна къща ще бъде купена за Поля. Така, Хару-чан, искам да се развие животът ми. Ще съсипя себе си, за да не прекарам жалкия си живот, съжалявайки за миналото. Минало, което не мога, а бих умрял, за да върна. За това ще гледам напред – към едно велико бъдеще, с цената на дори по-велика гибел. И повтарям – не искам ничие съчувствие или внимание. Аз не страдам. Просто спокойно и целеустремено се опитвам да хвана своя „бик за рогата” и преди да ме е пронизал, сам ще нанижа острите му саби в сърцето си така, че болката да заглуши тази от твоята липса. А после ще потопя лице в собствената си кръв и бавно ще изцедя живота от дробовете си. Звучи красиво. Това е мечта, за която си струва да се бориш. За незабравимо забвение. Поне в това те надминах. Открих красотата там в себе си, от където ти избяга. Там, където дори не искаше да погледнеш.

 И, преди да довърша, ще се повторя отново. Това нещо е адресирано до теб, но е посветено на мен. Не, за да ти се правя на голяма работа, а, за да докажа на себе си, че аз съм важен. А, докато аз съм важен, ти ще останеш най-важната за мен. И така все още ще имам силите да се боря и да не се предавам. За себе си. За бъдещето си. За краткия си животец. Ти знаеш – винаги съм искал да се отличавам от другите. Да не бъда като масите. Все пак съм Водолей. И точно в тази своя мечта виждам уникалния си път. Докато ти получаваш прекрасно образование, учиш усърдно и се бориш по своя си начин за един добър живот, аз може би ще чистя тоалетни, опитвайки се да спестя за издаването на книгата си и ще се боря по моя си начин да издигна от калта мраморен дворец. Ще се мразя, докато те обичам. Ще се опитвам да те забравя, докато се моля вечно да останеш в сърцето ми. Ще крача към бъдещето с бодра крачка, милеейки за миналото. Ще се отдавам на други жени, докато все още съм твой. Гордей се! Ти ми даде наистина добър път в живота. Ти ме омая така, че все още да мисля всички останали момичета(без Поля!) за боклук в сравнение с теб. Влезе ми под кожата, признавам ти го. Ти си най-прекрасното създание, което някога съм виждал и най-ужасната болка, която съм изпитвал. Ти, Пролет, Малчо, се превърна в смисъла на моя живот и продължаваш да си. Дори да е по друг начин.

 Гордей се! Гордей се и знай, че ще се опитам следващия път, когато по случайност се разминем на улицата, аз вече да съм на върха на света и готов всеки момент да скоча от него, за да се разбия в камънаците долу, отнасяйки те със себе си – тази, която все още владееш скапаното ми сърце и шибания ми ум. Мечтата ми е да те убия, Пролет. Ще се боря за нея. А ти, надявам се, ще намериш прекрасното щастие и в бъдещето ще си спомняш все по-рядко за мен.

 Пожелавам ти всичко, което искаш, да се сбъдне.

   Обичам те, любов моя!

  Моля те, продължавай да се връщаш при мен в спомените ми!

 А в реалността бъди все същата кучка, която кучи син като мен заслужава!

 За радост и мъка, все още твой, Виктор.