Между деня и нощта съм заседнала и обичам тази неопределеност.
По гърба ми побягват върховете на пръстите ти и ме изтръпват сред сивия полумрак и изпълнената с кълбенца цигарен дим стая. Мирише на теб, на изгорял тютюн и на несигурност. Аз притварям очи, за да изживея мига на ласката ти, която тихо се спуска по кожата ми. После усещам полъха на вятъра и отварям очи, защото обичам да виждам как завесата се издува под порива му. Потръпвам от хлад - за първи път през това лято и се усмихвам, защото обичам есента. Устните ти шептят по врата ми - възбуждащо нежно и аз чувам как дъхът ти става все по-дълбок. Въздъхвам почти заедно с теб и се опитвам да те погледна. Отказвам се. Казваш нещо, което пропускам да чуя, защото не са ми нужни думите ти в този изпълнен с напрегнато очакване миг.
Ще си отидеш и аз знам, че е неизбежно. Ще си тръгнеш с лятото. С последния плясък на птичи криле, отлитащи на юг. И аз ще те пусна. Няма да гледам дълго след теб и няма да страдам. Ти си като вятъра, затова не ми обещавай вечността. Тя е за скалите и морето. Нека те не спират вечната си любовна игра, нека то се врязва в тях и нека заедно продължават да се бележат с обичта и вречеността си. Ти не си моето море. Ще си тръгнеш с лятото.
Дланите и устните ти ме изпепеляват с юнската си жега.
Заседнала съм между деня и нощта.
Обичам тази неопределеност.