Пешо обичаше да ходи в кръчмето на Тараляса. Хем му беше наблизо, хем евтинко, хем можеше да пие на воля. Щото, както казваше похвално, в други кръчмета от три ракии човек се напиваше, а при Тараляса и десет да изпиеш – все тая. Добавената водица глава не върти. Пък и не е номерът да се насвяткаш от раз, а да пиеш бавно, с кеф и мезе от приказки с компанията…
Само че тоя път аха да се задави с ракийцата. Защото на вратата се появи Ванката… Ванката!
- Тттти… - едва отрони Пешо и даже взе да си спомня откъде накъде трябва да се прекръсти – Аммма ти…
Цялата кръчма застина. Цялата – и Тараляса, и Киро Нощния, и самия Пешо. Останалите от махалата или още си доспиваха – ранен обяд беше, или бяха на работа. Ако са хептен закъсали, та са се хванали за оскъдния надник.
- Аз – рече Ванката – Аз сам…
- Ама нали си умрял? – попита страхливо Тараляса.
- Аз даже некролога ти видях – добави Киро – И мислех да отида на погребението, ама баш следобяда ми се доспа…
Ванката седна на масата до Пешо, взе ч ...