Нощ – тиха и тъмна. Лъчите на липсата ти ме изпепеляват. Въвличат ме в поредната симфония от спотаени чувства. 

Затварям очи… и отново се прехвърлям там. Виждаш ли есенните листа наоколо? Вятърът си играе с две от тях, отдалечавайки ги от останалите… Поглеждат се, но така и не успяват да се докоснат…

Вървя по прашните улици. Уж лято, а потъвам все по-надълбоко в мъглата на неизреченото. Погълнала ме е изцяло. Слънчевите лъчи не достигат до мен. Звездите - отдавна избледнели...

Виждам те. В съзнанието си. И ти отново си тук. До мен. Пак ми се правиш на интересен, а аз ти се ядосвам. Казвам си за пореден път – тоя пък за толкова важен ли се има. И може би никога не бих ти признала, но наистина си… за мен.

Пръстите ми целуват клавиатурата. Откриваш ли се? В стиховете. В писмата. Дори в романа ми, стига да го прочетеш… 

Знаеш ли? Тази нощ пак те сънувах. Прегръщаше ме като тогава. И ако можех – бих заживяла в съня си. Някъде между залеза и изгрева, където отново ще потънем в нежността на тишината ни… 

И дори да носиш торнадо от думи със себе си, аз бих се отказала от всички тях, за да се потопим и в реалността, в океана от емоции, който се усеща между редовете ни…

Защото… и ти ми липсваш!