Нощ – тиха и тъмна. Лъчите на липсата ти ме изпепеляват. Въвличат ме в поредната симфония от спотаени чувства.
Затварям очи… и отново се прехвърлям там. Виждаш ли есенните листа наоколо? Вятърът си играе с две от тях, отдалечавайки ги от останалите… Поглеждат се, но така и не успяват да се докоснат…
Вървя по прашните улици. Уж лято, а потъвам все по-надълбоко в мъглата на неизреченото. Погълнала ме е изцяло. Слънчевите лъчи не достигат до мен. Звездите - отдавна избледнели...
Виждам те. В съзнанието си. И ти отново си тук. До мен. Пак ми се правиш на интересен, а аз ти се ядосвам. Казвам си за пореден път – тоя пък за толкова важен ли се има. И може би никога не бих ти признала, но наистина си… за мен.
Пръстите ми целуват клавиатурата. Откриваш ли се? В стиховете. В писмата. Дори в романа ми, стига да го прочетеш…
Знаеш ли? Тази нощ пак те сънувах. Прегръщаше ме като тогава. И ако можех – бих заживяла в съня си. Някъде между залеза и изгрева, където отново ще потънем в нежността на тиш ...