14 дек. 2010 г., 12:49

Метафорично за снега 

  Проза » Другие
884 0 0
2 мин за четене
Гледам как се сипе снегът – бавно, тихо, трупа, закрива... Преди стъпките на хората, преди следите от гуми на автомобили - всичко изглежда толкова ново, изначално... Като човешката душа при раждане... Една съвършена белота, очакваща „ словата” и „картините”, които ще бъдат проявени там. Една гениална чистота, създадена от най-великия творец - природата...
Някои платна-души остават бели от началото до края. Те се срещат рядко, много рядко... Може би трябва да бъдат вписани в червената книга на изчезващите видове!?... Да ги срещнеш - това е като да намериш хилядолистна детелина... Да ги търсиш - това е като да се изкачваш на най-високия връх... Да се докоснеш до тях - носи спокойствие, прави те по-добър, успокоява бурите. Да се опиташ да запазиш своята такава - това е висш героизъм. И, ако има прераждане, вероятно те се превръщат в най-редките цветя, растящи някъде на недостъпни за човека места...
Други платна-души започват рано да се браздят с дълбоки черни белези, ринат неуморно и безп ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Мариана Папазикова Все права защищены

Предложения
: ??:??