Метафорично за снега

 Гледам как се сипе снегът – бавно, тихо, трупа, закрива... Преди стъпките на хората, преди следите от гуми на автомобили - всичко изглежда толкова ново, изначално... Като човешката душа при раждане... Една съвършена  белота, очакваща  „ словата” и  „картините”, които ще бъдат проявени там.  Една гениална чистота,  създадена от най-великия творец - природата...

   Някои платна-души остават  бели от началото до края. Те се срещат  рядко, много рядко... Може би трябва да бъдат вписани в червената книга на изчезващите видове!?... Да ги срещнеш - това  е като да намериш хилядолистна детелина... Да ги търсиш - това е като да се изкачваш на най-високия връх... Да се докоснеш до тях - носи спокойствие, прави те по-добър, успокоява бурите. Да се опиташ да запазиш своята такава - това е висш героизъм. И, ако има прераждане, вероятно те се превръщат в най-редките цветя, растящи някъде на недостъпни за човека места...

   Други  платна-души започват рано да се браздят с дълбоки черни белези, ринат неуморно и безпощадно бялото. „Разчистват пътя”, за да може там спокойно да шества чернотата... Едни успяват да го изчистят напълно, други „буксуват”  дълго време, използват  „горивото”  си единствено и само с тази цел. Събрана на големи купища, белотата се изхвърля настрани,  като ненужна и дори опасна, посипва се с „пепел”  и  „сол”, за да се стори така, че да изчезне завинаги...

   А какво да кажем за „блудната сивота”... Тя не знае по кой път да поеме.  Лута се  като безпътница между бялото и черното... и никога не намира своето собствено звучене... Никога не взема решение... Стои по средата на Нищото - там няма кой да я заклейми, нито възвиси... Там е „удобството” на безличието и привидната сигурност...

    Едни души не могат да дишат без бяло... Други могат да дишат само без бяло... Трети... просто вегетират по някакъв начин. Но не е природна  даденост, въпрос на избор е... Да избереш белотата или чернотата. Да ги различаваш. Да не се страхуваш от честите снежни бури... ! Шекспир прекрасно го е казал в своя сонет...:

Не считал никой черното за цвят

преди и не ценили чернотата.

Ценят я днес; тя шества в този свят,

петни и очернява красотата.

Откак подправят злата грозота

със цветове и багри, взети в заем,

светът, прогонил всяка красота,

е станал груб и зъл, неузнаваем.

И този взор на милата — стъмен —

затуй поглежда със тъга такава

към този, който, сам от чар лишен,

със багри хубостта опорочава

и тъй блести от много тъмнота,

че мракът ни се струва красота.

   Да вдишваме  кислород и да издишваме  въглероден двуокис... това е природен закон за нашите тела... Но душите - те дишат по друг начин! Наистина белите души при своето издишване отделят пак кислород... За да не свърши въздухът на тази планета! Те са стожерите на целостта човешка и на красотата... за да не се изгубим съвсем в дебрите на тъмнината.