Иоси Канеко се дотътри до вратата и видя високия силует на представящия се за приятел непознат.
    –Мислех, че си мъртъв, Канеко.
    – И аз това си мисля от години.
    –Антон Зелазни –представи се пришълецът и протегна ръка към него. 
    – И защо е дошъл Антон Зелазни при един рибар? – попита обитателят на дома Иоси, докато се ръкуваше. Но не дочака отговора, а запали фитила на допотопната газена лампа, поставена до вратата върху олющения шкаф. Щом фитилът лумна, Канеко освети с пламъка лицето на госта си. Беше бял с опалена от слънцето кожа, светлокос и приветлив.
     Зелазни се усмихна, понеже Иоси предвидливо не включи генератора. След катаклизмите властта взе решение в селата и в малките градове всяко семейство да има подобно устройство, като по този начин да не се ползва енергия от системата,  с цел да се пести. Ето защо уличните лампи не светеха, ала техните стъклени търбуси се чистеха ежедневно, създавайки илюзия, че някога нещо ще се промени. В големите градове обаче беше различно. Там всичко светеше. 
    – Срещнах сестра ти –рече Зелазни.     
    Канеко го погледна, повдигайки вежди, но не каза нищо, а сложи чайник върху газовия котлон и покани госта си да седне около масата на един от четирите стари стола. Беше на ръст колкото Кио със същата тъмна, права коса и изразителни скули, но без синьото в очите. Въпреки това те изобщо нямаха прилика и застанали един до друг не биха минали за брат и сестра. 
     –Домът ти е хубав. 
    За пръв път Канеко се усмихна. 
     – Всичко друго е, но не и хубав. Но все пак благодаря – отвърна той и постави на масата по един поочукан чаван с бъркалки часена. Загря ги  с врящата в чайника течност. Сетне извади бъркалките, изля водата, забърса всеки чаван с кърпа и с чашаку сложи от стрития на прах чай.
    – Много важен елемент при пристигането на матча е това, че  водата  не бива да е вряла, но достатъчно топла– каза Канеко наклони чайника и взе да бърка зигзагообразно, докато чаят не се разтвори напълно и в двете порцеланови купи. – Сестра ми е мъртва. 
     Антон Зелазни се усмихна пак, обхвана с длани своя чаван и отпи от зеления чай. Топлата глътка загря езика му и се спусна по хранопровода, след което стигна до стомаха, внасяйки едно невероятно спокойствие в стегнатото му тяло. Само протезите му не го усетиха, но той бе свикнал с това. 
     – Жива е. И ти го знаеш. Както го знам и аз. Историята как е загинала твоя измислица  ли е или е нейна? Всъщност, ако беше нейно хрумване, нямаше да е зашито с бели конци. Тя е прекалено умна и прекалено ценна, ето защо те ще продължават да я търсят. 
     – Теб това какво те касае? Каква изгода имаш? – попита тихо Канеко и вдигна своя чаван към устните си. - Обожавам матча. Знаеш ли, че той се прави от дърветата тенча и е извънредно рядък чай? 
    –Рядък е като онова, което носи в себе си сестра ти? 
    – И то е? – братът на Кио го погледна над ръба над порцелановата купа с леко присвити очи. 
    – Сгреших. Прецених те грешно, Канеко. Ти си хитър. Няма да казвам нещо, с което си наясно от години. 
     – Човек греши за друг човек, когато се има за нещо повече. Преценката от позицията на която стоиш, не е в никакъв случай обективна, по-скоро е свързана със субекта, който си ти.

Обективността зависи от умението да си в кожата на другия, Антон Зелазни, да мислиш и  мислейки да предвиждаш действията му -отвърна Иоси Канеко и отпи от чая.

                                               4
    

       Когато беше на десет нещо се случи със Слънцето. Всъщност проблемът не беше то, а Земята. Изтеклата от някъде секретна информация обясняваше как магнитното й поле отслабвало. В киберпространството учени твърдяха, че причината за това са сонди пратени към земното ядро. Но само след дни същите се надпреварваха да опровергават твърденията си, заявявайки, че щом свръх активността на Слънцето утихне, всичко ще влезе в обичайните си норми. Въпреки това не стана така. 
      Каквато и да беше истината, си каза Кио, тя никога нямаше да излезе наяве от онези, които я знаеха, понеже субектите т. с. хората я изкривяваха през своята призма и я наместваха както им е угодно. В същността си те често прибягваха до нея, но не за да я осмислят, а да я ползват за користните си цели. 
      Важното бе едно – животът се бе обърнал точно тогава, когато навърши десет. Животът се бе променил за миг. 
      Всъщност, помисли си Кио Аойне, докато лежеше върху леглото и гледаше белия таван, всичко става именно за миг. За миг се влюбваш и разлюбваш, в един миг се раждаш, в друг умираш. Мигът бе кратка, но въпреки това циклична величина. Тя си го представяше като пулсиращ семафор и бе сигурна, че единственият начин да се разминеш с него е да дебнеш кога ще затвори за секунди светлината  в себе си. Така със сигурност ще прескочиш един миг, за сметка на друг. На шега Аойне си каза, че това е нейната теория на вероятностите, с която се стремеше да запълва скучните часовете в бялата, ухаеща на лилии, стая. 
      Двамата здрави мъже я бяха довели тук и я бяха оставили сама, без да отговорят на въпроса й  дали ще види на живо Аро Хоукстра. Вероятността да го срещне  очи в очи бе едно към десет. Тя се усмихна при мисълта, че точно вероятностите са онази част от съществуването, която пренебрегваме, и  въздъхвайки се извърна настрани. Тогава забеляза огледалото и срещна очите си в него. Винаги щом се вглеждаше в тях, изпитваше едно особено чувство за кратко  и стремително пътуване към други светове и измерения.  За миг видя разширяването на звезда и превръщането й в червен гигант. Съзря как материята се разтяга, увеличавайки разстоянието между всяко едно космично тяло. Зърна антиматерията и дори светлината, която заради вакуума не можеше да се измъкне от нея. После лампите загаснаха, заради  генератора (явно Аро ползваше собствен ел. източник), и пак се включиха. След което вратата на бялата, ухаеща на лилии, се отвори от едно топчесто  лице с бледорозова касинка.
    –Няма да ви боли – каза то. 
    –Не ме е страх от болката. Тя катализира съпротивителните сили – отвърна Кио, оставяйки сестрата да лиши от микроби и бактерии лицето ѝ. 
    Това не беше нещо ново за Кио Аойне. Там където я отведе зеленият камион, извършваха периодично почти същата манипулация. Докато тук сами стерилизираха всичко по нея. Там я караха  първо да се мие с отвратително миришещ антибактериален сапун, после щом легнеше на покритата със снежнобял чаршаф лежанка една сестра, също блондинка (май всички медицински сестри са блондинки) дълго почистваше кожата около очите ѝ с разтвор, чийто аромат бе остър и караше Кио да киха. Кихнеше ли, процедурата се повтаряше, докато Аойне не почнеше да стиска до изнемога напиращия  да излезе от ноздрите й въздух. След това слагаха уред, държащ клепачите ѝ немигащи, за да дезинфекцират склерата. Чак тогава допираха уредите и дълго разглеждаха очите ѝ, умувайки как да вземат ретината в целостта ѝ, така та да могат да ползват нейната уникалност. Но точно тогава винаги се стигаше до разногласия, които отлагаха за следващия път лишаването на Кио от зрение или от живот. Лекарите се страхува, че може да я загубят също както останалите отвлечени от селото ѝ деца. Ала страхът им бе продиктуван не от загриженост към нея, а от угрозата  от поредния неуспех. 
     Много от онези, които бяха насила откарани с Аойне умряха. Тя бе виждала белезникавите им остъклени очи, ето защо нощем, за  да избяга от кошмарите, все си повтаряше, че те са кукли - пластмасови или парцалени. Кукли като в онзи голям магазин за играчки в близкия на селото й град, пред чиято  витрина стоеше с часове. И заспивайки  решаваше, че умрелите деца бяха  чисто и просто кукли на конци, с жизненост зависеща  от чужда воля, ум и ръце. 
     –Бях длъжна да ви го кажа. И друго. В началото ще виждате силуети. После обектите пред очите ви ще са черно бели. Едва след това ще се сдобиете с цветност. С новите ретини ще виждате отново, бъдете сигурна. Не мигайте, моля. Не разбирам едно, защо си причинявате цялото това страдание? 
     Погледът на Кио застина и обгърна надвесеното над нея  лице, съсредоточено в онова, което вършеха пръстите. 
     –Когато човек се е нагледал на извращения, мечтае за мрака. Понякога той е пристанът, от който имаме нужда –каза, без да мига Кио. – Често ли го правите? 
     – Кое?
     –Това, което правите на мен? 
     –Да, но има разлика, едно е чувството когато възстановяваш  или присаждаш  здрави ретини, друго когато отнемаш. Не мога да си обясня, защо доброволно давате своите?– попита сестрата. Беше същият въпрос зададен, но по друг начин. – Те са уникални. Защо заменяте необикновеността с посредственост?
     –Ако на вас необикновеността ви е донесла само нещастия и вие щяхте да предпочетете посредствеността.

                                             5

       Антон Зелазни стоеше до прозореца и гледаше към езерото, над което се носеше мъгла. На запад сиво-бели и призрачни стърчаха зъберите на планината с осветен от слънцето и очертаващ се рязко на чистото небе гръб. 
     Мизъъми се събуждаше като дракон, който първо размърдва опашката си, подава муцуната си изпод нея и фиксира околността с жълтите си очи, а после рязко се понася в небето. Зелазни бе чел, че някога местните са почитали именно дракон за божество и вероятно поради тази причина пред повечето постройки имаше порцеланови драконови фигурки, а  по стъклените търбуси на някои от уличните лампи шипове като от драконова опашка. 
      Тишината се стопи под глухото боботене на генераторите, които до вечерта щяха да поддават нужната енергия, а през нощта да умъртвят живота в себе си, за да го съживят на сутринта за пореден път. 
      Зелазни размърда рамене и усети умора в краката си. Винаги когато носеше протезите, макар и най - модерните за момента, чувстваше такава умора. Сякаш бе бегач, чиито колене издишаха от дългите маратонски бягания и правеха прасците тежки. Той попи капчиците пот от челото си. Старият климатобот в дома Иоси не работеше и топлината съчетана с изпаренията, бълвани от почвата и езерото бяха причината за потъналата му в пот тениска. 
     Денят нахлу в стаята и озари със светлината си масата и четирите стари стола, полицата с чашите и порцелановите купи за традиционните видове чай и ориз и спря потока си точно на тях, замирайки  сгушен между очуканата им повърхност.
     –Градината ти прилича на бунище –рече Зелазни, щом Канеко внесе ведро, за да измие двата чавана. Течащата вода в селата се пестеше и потичаше от чучурите едва за по три часа, и то в късния следобед. 
     –Това, което за теб е бунище, за мен е най-красивата градина. Моите очи виждат лотоси и лилии в кристалната вода, бели изчеткани до блясък камъни и три пъстроперкови рибки.
     – Защо точно три? –попита пришълецът и се  усмихна. 
     Канеко също се усмихна и изсипа ведрото в нарочно запушената мивка. Имаше някаква тромавост в движенията му, някаква мудност, все едно бе старец в тялото на млад мъж. Сега когато можеше да разгледа в детайли лицето му, Антон Зелазни напълно се увери, че домакинът му изобщо не прилича на Кио. Единствено по начина, по който гледаше прозираше прилика. И това беше всичко. 
     –Виждам три рибки. Нито повече, нито по-малко. Едната стои на дъното, другата на повърхността, а третата е там където си и ти.
     –И къде съм аз? –заинтересува се Зелазни.
     –Ти ми кажи – отвърна Иоси Канеко.  –Причината за позицията ти, в този момент във водата, виждана от мен, зависи от въпросите, които си дошъл да ми зададеш и от тези които не би ми задал, Антон Зелазни. Открай време се знае, че всяко наше движение се проектира успоредно другаде, като въпросното успоредно е собствената ни огледална проекция. И понеже в огледалото тя е на обратно, то  тогава съзнанието ти трябва да я обърне по правилния начин.
     – Визираш паралелен свят?
      – Не знам – подсмихна се домакинът .– Ведрото е празно, нали. За теб е празно, но в реалността в която съм аз то все още е пълно. Ти все още гледаш към зъберите и се потиш, надявайки се, че сините ретини на Кио, ще ти дадат отговор за бъдещето на света. В друга реалност обаче аз все още не съм напълнил ведрото, само се готвя да го сторя. Но ти все още гледаш към зъберите. А в трета съм го изсипал в мивката. Ти продължаваш да гледаш. Надявам се, че ме разбираш какво искам да кажа. Представи си пространство като тази  плоскост – и Канеко визира облегалката на един от четирите стола. – За да стигнеш от единия до другия край има три начина. Първият като минеш направо – и той плъзна пръсти по дървото. – Вторият е като направиш полукръг, без значение дали е отгоре или отдолу. А третият, най-краткият, е като прегънеш краищата на облегалката. 
     –Малко трудно ще стане прегъването. 
     –Трудността непредполага невъзможност, Антон Зелазни. Трудността е нужното предизвикателството, за да  преодолееш невъзможността. 
     –Това означава ли, че в една реалност си жив, в друга мъртъв, а в трета ти предстои да умреш? 
     – Не знам. Знам, че технологиите те правят бог на съвременността, но за да  бъдеш бог на бъдещето трябва да овладееш това – подсмихна се отново Иоси Канеко и сложи пръст на слепоочието си. –За закуска мога да предложа единствено ориз с водорасли – рече домакинът и подаде купичка  на госта си. За момент се случи нещо необяснимо за Антон Зелазни. Появи се смущение като от много стар телевизионен приемник и той видя, че в порцелановия съд хем имаше ориз, хем нямаше и хем бе наполовина. –А бидейки бъдещия бог, ти може да променяш миналите и сега течащите реалности –продължи Канеко, давайки му чифт клечки. 
    – Думите ти предполагат, че както ти така и Кио пътувате в пространство-времето. 
    Иоси Канеко повдигна вежди и започна да се храни. 
    – Думите  ми са хипотеза. А... може и да не са. Сега яж. Следващото хранене е след осем часа.

                                         ***

     Клечките поднесоха последната хапка от вечерята към устата на Антон Зелазни и замряха в порцелановия съд, който, измит и подсушен, бързо зае мястото си до този на Канеко. В дома Иоси настъпи тишина, сред която стъпките на двамата мъже заглъхнаха по покрития с прах път. 
     Когато пришълецът и неговият домакин стигнаха езерото по набраздената му от вятъра повърхност плуваха оскъдните лъчи на Луната. Зъберите на планината се сливаха с мрака, образувайки общ фон, пред който водата на езерото приличаше на течен метал с червено-златисти жилки.
     –Красиво е –въздъхна Зелазни, сетил се внезапно за реката и средновековните замъци край нея. 
      –Аз не съзирам красота, а място, изхранвало предците ми.
      – В коя реалност? - подсмихна се Антон Зелазни.
      –Във всяка.
       –Значи признаваш, че съществуват.      
       –Въпросът е не дали ги има, а къде са –усмихна се Канеко.–Дали в пространството, времето или в главата ти? Дали ги пречупваме чрез представите си за света или светът пречупва  чрез пространство – времето представите ни? Използвайки минимума от сивите си клетки, ние сме все още на примитивно ниво и действаме като кучето на Павлов. Гладът, желанието за сношаване, водачеството в стадото са водещите фрагменти, заради които не успяваме да видим всички обкръжаващи ни светове. Сетивата ни са изгубили потенциала си, закостенявайки.
      –Но точно те създадоха мрежата от сателити, животът на Марс и мисиите до луните на Юпитер и тези на Сатурн. Не сме толкова примитивни колкото твърдиш. 
    –Когато говоря за примитивизма, нямам предвид  онзи в началото на еволюцията. Желанието за власт е вид примитивизъм т. н. цивилизационен такъв. Същият се е загнездил в желанието да притежаваш, което е ниво материя, но в никакъв случай ниво астрално –Канеко замълча, след което попита съвсем неочаквано. – Какво изпита при последната хапка ориз? 
    –Последна беше за теб. За мен бе поредната такава –отвърна Зелазни, а Иоси се засмя с глас. 
    –Поредната от коя купа? 
    –От всички, защото там където свършваше, оризът се появяваше отново,  където се пълнеше се преполовяваше, а където се преполовяваше свършваше. И така до безкрайност. 
   –Тогава вече знаеш, че... 
    – че умирайки, оживяваш, а оживявайки умираш. Това имаше предвид когато каза, че се чувстваш мъртъв от години. 
    –Но и жив също –отвърна Канеко и обърна гръб на езерото, чиято вода приличаше на разтопен метал.
    – Ще отговоря на въпроса ти. Почувствах преминаване, нищо друго – рече Зелазни, щом тръгнаха към Мизъъми. 
    –Всъщност самото преминаване е достатъчно. Другото, каквото и да е то, е излишък.

                                          6
    

     Топчестото лице с бледорозовата касинка сложи на всяко око по един разширител. Каза, че така се елиминира потрепването на клепачите и предупреди за спринцовката, след което заби иглата в лявата ръка на Аойне. Упойката прогони стаята и жуженето на лампите. Лекарят и асистентите му насочиха роботите към лицето на Кио и започнаха да отстраняват ретините й, докато топчестото лице ги информираше за жизнените  й показатели. 
     Кио не виждаше и не чуваше, ала мозъкът й работеше, усилвайки дейността си също както се ускоряват оборотите на двигател. Сивите клетки я връщаха в селото й, в каросерията на зеления камион,  при Аро Хоукстра доволно седнал в инвалидната си количка. Веществото в черепната й кутия превръщаше пожара от онзи далечен ден в огнище, огнището в плазмен екран върху, който стари кадри на изчезналите вече пчели се смесваха с рекламата за очилоочите. 
     Някъде зад екраните сиянията на Луната се покриваха с мириса от градските канали и с пушека от  полицейските КА автомобили. Черният сляп мъж продължаваше да пуши синтетичен тютюн, а Аро  Хоукстра я убеждаваше, че New Land от пейзажа със слънчогледите не съществува, докато Мумията дъвчеше клечка. 
    Но тя се усмихваше насред този пейзаж, прокарвайки длани по всеки жълтолист цвят, сам той част от голям пъзел. Кио подвиваше колене и срещайки вятъра, спускащ се от западния хълм, редеше пет измерена картина.
     Стъбло. 
     Стъбло. 
     Стъбла. 
     Листо. Листо. 
     Листа. 
     Вътрешните кръгове на растението. 
     И външните. 
     И всяко негово жълто листенце. Елемент по елемент  Кио Аойне създаваше New Land под хълмовете, край езерото, маркирайки с пръсти границите, обхванали оризовите поля, рибарниците, уличните лампи с драконовите шипове, паянтовите постройки с малките градини и онези зелени кошери, до които вече стоеше забулен мъж. 
     Пъзелът я притегляше с гравитацията си, завърташе я около орбитата си със скорост, довела до нейното  внезапно и окончателно излизане извън пейзажа. Сега тя погледна всичко от високо,  надвесвайки се също както се бе надвесил мъжът над кошерите.
     Той вадеше пита след пита и щом огледът на пчелните семейства приключи, свали покривалото си. Бавно забърса потното си чело, вдигайки тъмния си поглед към Кио. А тя вече знаеше кой е. 
      –New Land е единствено в главата ти, Кио Аойне – рече й Аро Хоукстра и потъна в полето от слънчогледи.

                                              7
    

    Иоси Канеко напълни старата лампа с газ и седна на единственото стъпало пред дома Иоси. Тишината се спусна над Мизъъми изведнъж като пролетен дъжд и превзе селото. Небето потъмня, сякаш художник бе сложил в синята боя черна и бе бъркал с четката си, докато синьото не умря окончателно сред властните черни капки. На запад все още се виждаше бледото зарево на Слънцето, приличащо на жълтък, но и то бързо потъна в нощта. След катаклизма много неща се бяха променили - лъчите, Луната, езерото, селото, цветовете, светлината, мрака. И хората също. 
     Канеко изпъна гръб. Открай време го болеше, болка нетипична за млад мъж. Тя го сграбчваше с лапите си и забиваше на дълбоко острите си дълги нокти. Дори сега, докато седеше навън до Антон Зелазни, Канеко усещаше ритниците по кожата и гръбнака си, прострелването, куршума и кръвта, която го обгръщаше. Чуваше бученето на двигателите и виждаше зелените брезентови каросерии, подушваше дима на пожара и горещината на огъня. Пламъците лумваха тук, тлееха другаде и ги нямаше там където бе преминал. 
       В онези дни той все още не знаеше, че бягството от един свят в друг не стопира събитията, а маркира местоположението  и  действията ти в пространство-времето. От активен участник се превръщаш  в статист, от статист в зрител, от зрител отново в участник. Едва щом се видя мъртъв в реалността, от която излезе, прие случилото се със спокойствие. Подобно на предците си вече не питаеше страх от смъртта, осъзнавайки че щом нямаш силата на обърнеш действието, трябва да промениш възприятието си за него. 
    – Реалността сега е реалност и другаде, но в другаде ти не седиш до мен, каниш се да седнеш. Колебаеш се. Протезите ти те уморяват –рече той. – Не ме питай как, но знам за тях, още с настъпването на клончето. Знам, че си този който си. Знам, че и не си. Виждам краката ти. Цели са. Виждам как и защо ги губиш. Чувствам омразата ти, както чувствам влизането на куршума в тялото си. Тя те е довела на прага ми. И любопитството. Решил си да посетиш мястото, на което е живяла Кио. Какво очакваше да откриеш? 
     Антон Зелазни мълчеше. Гледаше към стъкления търбух на една от уличните лампи и долавяше туптенето на коленете си. Отнякъде се чуха бухане, човешки гласове, тракане като от посуда и онзи жабешки хор от блатото закътано на изток, край папурите. Не му се говореше. Искаше да затвори очи и да долови вибрациите на времето и пространството, да се слее с околността и да стане част от Вселената. Но не успяваше. 
     –Няма нищо свръхестествено– продължи Канеко.–Тези, които ти отнеха възможността да се движиш свободно в преносен и в буквален смисъл, извършиха експеримент. Кио е част от него. Баща ми умря пак, заради експеримент, но друг. Запознат си с Времевата болест, нали? 
     –А ти? 
     – Какво аз? 
     –Твоето преминаване от реалност в реалност не е ли в резултат на опити на същите тези създали Времевата болест и вкарали Кио в лабораториите си?
     –Абсолютно не! – отвърна Йоси Канеко и влезе в запустелия си дом. След секунди излезе с порцеланов съд за ориз. Седна до госта си и му го подаде. –Протегни длан напред. Какво виждаш? 
     – Празна порцеланова купичка, същата в която беше вечерята ми.
     – Не. Пълна е –отсече домакинът, докато вчерашното смущение като от много стар телевизионен приемник се появи в пространството над протегната длан на Зелазни. - Навсякъде има такива портали, Антон Зелазни. Въпросът за тяхното съществуването не подлежи на съмнение. Те винаги са били, са и ще бъдат тук, важното е как може да ги открие човек. 
      –Как? –попита Зелазни и видя, че Канеко беше прав. Зрънцата сварен ориз с късчета водорасли изпълваше до горе купичката. 
      –Като използва потенциала на ума си.

                                               8
    

      Полето от слънчогледи лениво се вълнуваше под талазите на вятъра, който беше от онези затоплящи в началото, а сетне превръщащи топлината в гъсти блъскащи се един в друг облаци. Но както изглеждаше днес нямаше да вали.Кио пое през него, там където се бе изгубил Аро Хоукстра. Обградените с жълти листенца пити се извърнаха към заревото от лъчи, докато тя се движеше сред здравите им стъбла. Вятърът затихна и отстъпи мястото си на лепкавата жега, продупчена от странно жужене. Зъберите на планинската верига сивееха, лишени от последните преспи сняг, и гордо излагаха на показ каменистите си била, а езерото под тях бе гладко като полиран кристал.
      Кио имаше такъв в джоба си. Бе краден подобно на якето и кецовете. Всъщност, ако трябваше да бъде честна, намери го на един от столовете в обществената пералня, близо до приземието, в което спеше. Аойне бе изчакала достатъчно време и щом никой не се появи го бе пъхнала в джоба си. Всяко нещо, което можеше да се продаде бе добре дошло за нея. Откакто избяга от подземната болница посрещаше нуждите си така. Но кристала задържа.
     Сега, докато крачеше през полето, тя го извади, вдигна го  и погледна през него небето. Вътрешността му се изпълни със златисти снопчета, лумнали от слънцето като нагорещени жички. Ако майка й беше жива щеше да се засмее и да каже "дете, какво да се прави". При тази мисъл Кио мушна кристала в джоба си. Красотата му, както и тази на слънчогледовото поле създаваха илюзия, че всичко е както преди. Че Мизъъми не е опожарено. Че хълмовете са меки, гледайки ги отдалеч. Че блатото е пристан не само за жабите, а и за търсещите ги червени клюнове. Че Уми и Како са живи и правеха оригами. Че кошерите не са гробници.
     Няма нищо по-лошо от илюзията, каза си тя и продължи да върви.
     И някак странно се случиха нещата. 
     Появи се пътека. Пътека, която щом излезе от полето, взе да криволичи, да се губи като начален кадър от стара филмова лента, да пресича малки оризови нивя, потънали във вода, да се гърчи сред къпинаци, да се спуска като водите на водопад, да свършва до къща с остър покрив, на чийто праг бе застанал Аро Хоукстра, държейки в длан сините й ретини. 
     А сетне всичко замря. Превърна се в пепел, в чернота, в индигов лист, от който я гледаха застиналите зеници на отведените с камионите деца. Зениците се втренчваха в лицето й и я поглъщаха до безкрайност. Една зловеща безкрайност, отвратителна със сладникавата воня, типична за разлагащите се след смъртта тела.
     После и зениците, и камионите, и чернотата изчезнаха. Усети, че говори. Стори й се, че казва "съжалявам", но на кого го шептеше и за какво съжаляваше Кио нямаше идея. Въпреки това постоянно повтаряше "съжалявам". Спря едва щом до слуха й достигна познатият глас на сестрата. 
     –Ще махна тампоните. Не отваряйте  веднага очи. Оставете клепачите да свикнат със светлината и бройте до сто. Чак тогава бавно започнете да ги вдигате. Пак ще ви кажа, първото, което ще съзрете ще са силуети. После ще виждате прекрасно с новите ретини. Но аз все си мисля, че вашата необикновеност не е свързана с онези, които отстранихме – каза топчестото лице и по реакцията Кио Аойне разбра, че то се усмихва.

                                             9
     

      Рибата спря да мърда. Хрилете й въздъхнаха за последен път, след което сребристото й тяло застина в широкия съд с втренчени в пространството очи. Канеко махна люспиците, разпори корема й и го изчисти от вътрешностите. После наряза вретеновидното й тяло на парчета и ги сложи в пълната с подсолена вода тенджерата. 
     Беше малко преди разсъмване, когато откъм езерото се понесе глухо бучене. Вятърът се усили, блъскайки се в дом Иоси и в пълните с мрак улични лампи. Тишината надвиснала над Мизъъми се снижи, подплашена от бурята, и бе удавена от едрите й дъждовни капки.
      Бяха твърде далеч от океана, ала Зелазни пробудил се с първият оглушителен гръм, си рече, че това не е типична буря, а характерният за крайбрежията супер ураган Тапи.
     Докато небето се продънваше от ожесточените гръмотевици и се прорязваше от едрите жълти жили на светкавиците, водата в тенджерата взе да завира. Канеко намали подаването на газ и остави парчетата риба леко да къкрят в собствения си бульон. Оризът бе готов. Бял. Сварен. Щеше да го направи на топчета, които да обвие с водорасли. 
      –Лъжа ли се, риболовът не е ли забранен в този сезон? –попита Антон Зелазни, докато слагаше протезите си. 
       –Не се лъжеш, забранен е, но трябва да се яде. Мисля, че забранилите риболова са сити и пресити, даже сигурно повръщат от ситост –отвърна Канеко и се усмихна, надигайки капака. 
       Явно рибата бе придобила вида, който очакваше. Той свали тенджерата от котлона и веднага постави върху него съд с вода за сутрешния чай. Този път Иоси Канеко взе няколко листенца "Сенча"  от големия стъклен буркан и ги сложи в две  чаши. Запари ги с готовата вода, похлупвайки ги с порцеланови чинийки за около минута.     
       Готовата напитка бе зелена със златисти отблясъци, прозиращи под пяната, и с леко стипчив вкус. Това констатира Антон Зелазни, докато отпиваше от нея, гледайки от прозореца бушуващия навън дъжд. Дали му се стори или ги чуваше наистина, не знаеше, ала Стоунс пееха Littel Red Rooster.  
      Тежките капки тропаха като обезумели по покрива на дом Иоси. Вилнееха и се гневяха, а прихлупената стая, чаят, тенджерата с рибния бульон и оризът се завъртяха, сляха се ведно, смалиха се и придобиха формата на куб в ръцете му. Куб с отрязъци от събития,  I am littel red, rooster..., които се завъртяха кубично в дланите му. 
    ... Ти ми кажи – казваше Иоси Канеко на някакъв мъж. 
     Антон Зелазни се стъписа. Този мъж беше той –всяко наше движение се проектира успоредно другаде, като въпросното успоредно е собствената ни огледална проекция. И понеже в огледалото тя е на обратно, то тогава съзнанието ти трябва да я обърне по правилния начин... 
     Правилният начин. Кой е правилният начин? Антон Зелазни сведе поглед към ръцете си. В кубчето се преплитаха реалности - слайдшоу от мини монитор. 
   ... Поредната от коя купа? 
     –От всички, защото там където свършваше... се появяваше отново, там където се пълнеше се преполовяваше, а където се преполовяваше свършваше и така до безкрайност. 
      –Тогава вече знаеш, че... 
       – че умирайки, оживяваш, а оживявайки умираш. Това имаше предвид когато каза, че се чувстваш мъртъв от години. 
      –Но и жив също... 
    ...Лъжа ли се, риболовът не е ли забранен в този сезон? – питаше той... 
     А там в огледалната повърхност на прозореца  върху куба се проектираха реалности, подредени от пръстите му, всяка, от която се разшири за секунди, погълна го и го изплю насред пространство-времето. 
     –Преминаването е самотно начинание –заяви Канеко и отпи от чая си, докато гледаше седналия срещу него Антон Зелазни. – Понякога то  е буен порой, друг път само ръми, а може да е и продължителен валеж. Скоростта на придвижване от една реалност в друга зависи от времето на оставане в нея. Овладееш ли пък скоростта, ще успееш да се задържаш по-дълго там където искаш и по-кратко където не искаш. Скорост-време - пространство –Йоси Канеко подаде клечките на госта си и хвана със своите парче риба, златиста сред увития във водорасли бял ориз.

                                             ***

     "В окото на дракона се е родила буря", така казваха в Мизъъми щом от слънцето се понасяха слънце бомбите. Някой от тях се улавяха от земното магнитно поле, други съскаха в атмосферата и димяха над повърхността, а трети падаха с огъня си и предизвикаха пожари. Но онзи, преди осем години, бе подпален от хората, не от слънцето. 
     Когато една от димящите сфери се стовари в езерото, първо се чу свистене, а сетне тътен. Мощната, създадена от удара на космичното тяло, вълна се понесе към селото, изронвайки с мощта си бреговете на малката рекичка и чакъления път, и стигна, пенейки се, до потъналите в здрач постройки, сред които бе дом Иоси.
     –Очаквах го, небето бе странно днес –рече Канеко, надзъртайки през вратата.–Преди имаше дига, но тя освен да забави водата, с нищо друго не помогна. 
     –Само вечер ли излизаш? –попита Зелазни. 
     – Вечер е тихо, затова. 
     –И не се криеш? 
     –Не се крия, като теб. За тях съм мъртъв. Очите им гледат към мен, ала не ме виждат. 
      –Защото си мъртъв? 
       –Защото са забравили за мен. Защото не съм тук, въпреки че съм – отвърна Канеко и прокара пръсти през тъмната си остра коса. Около издължените му очи имаше фини бръчици, понеже леко ги присвиваше, гледайки на далеч.
      Антон Зелазни знаеше, че той е десет години по-голям от Кио, но тези десет сега сякаш бяха двадесет. Бялото бе тръгнало по слепоочията му, но се топеше в черното на едва наболата му брада и в мъха над плътните му устни. Беше забележителен човек, не заради външността си, а заради ума, който притежаваше. Бавните му отмерени и целенасочени движения и вещината, влагана в най-дребните и незначителни неща, бяха изпипани до детайл. Дори в миенето на съдовете, без течаща вода, в подсушаването им, в готвенето, в чайната церемония, в изказа прозираше съвършенството на ума. И простотата му. Защото простотата беше съвършенство, а съвършенството простота. Това бе научил  Зелазни за тези дни от пребиваването си в дом Иоси. Той взе една от купичките и я изнесе навън, протягайки  длан през открехнатата врата. 
    За секунди мощната вълна се върна назад в езерото. Димящата сфера бе все още в екзосферата. После гостът на дом Иоси прекрачи прага и видя раждането на бурята в окото на дракона. И се сля с нея.
                                 
     Светлината се изкриви и Зелазни видя два дракона с раждащи се в очите им бури. Първо зениците им заприличаха на жички като онези на допотопния калорифер в дупката, в която живееше след смъртта на родителите си. От сиви жичките станаха жълти, а щом жълтото в тях се нагорещи те  избухнаха в червено. И последва дъждът, огненият дъжд. Езерото долу закипя и изпусна вълната, понесла се към Мизъъми само преди минута. 
    

    Срещна себе си с купа в дланта си. Светлината, в чието изкривяване се бе промушил тъмен лъч - дълъг в безкрая на тунел с мигащи лампи и тишина, пищяща в ушите, потъваше в друг подобен такъв, ала Зелазни виждаше как тя пак се изкривява, независимо че самото изкривяване бе ехо от нещо случило се преди милиони години на стотици светлинни такива от него.
     Той се движеше, без да ползва краката си. Усещаше се лек. Само на моменти, там където през тунела прозираше тъмното космическо пространство, протезите му натежаваха като обувки на дълбоко водолаз и го запокитваха някъде долу. Беше като пропадне с асансьор, след което следваше стремително издигане. 
     При едно такова издигане стените на пространство около него се превърнаха на огромни сини плазмени екрани, от които го гледаха лица.
     "Всичко, което ще чуете сега, не е вярно..., то е хипотеза на хипотезата... Казват, че ако седнеш на пикник край пътя ... Времевата болест е свързана с неспособността на слабите да се адаптират към промените на реалността... Новите очилоочи ще ви покажат Вселената такава каквато е... Всичко, което ще чуете сега не е вярно... При 451 градуса... Ендър... Времето се движи по линия...Не,  около нас е...ние преминаваме през него...То е двуизмерно... Там където се срещат минало и бъдеще... настоящето...сами правим избор за случващото се... "
     Проехтя изстрел. После втори. Проехтя изстрел. После твтори. Светлината бе повтаряема искра в края на дулото. Дуло, тунел с екрани и образи разтеглени в плазмите, огледални на самите себе си. 
    "В ума е всичко онова, което търсиш. В него са закодирани раждането на Вселената, появата на първия фотон, човешкият геном, всяка частица от нас съставлява общия космически разум..." – четеше от някъде Иоси Канеко, докато Антон Зелазни гледаше небето, тъмно след огнения дъжд на слънцето."