3 авг. 2014 г., 22:43

Мигове сътворение - Глава 3 и 4 

  Проза » Фантастика и фэнтези
1069 0 2
26 мин за четене

Глава 3: Там

 

Светлината от умиращото слънце потъваше в празните очни кухини на Арехтазар. Размитите му очертания не хвърляха отражение в създаденият за удобство на срещата стъклен под. Мехурът реалност щеше да издържи достатъчно, може би дори щеше да преживее предстоящият звезден взрив.

 

Мощни изригвания унищожаваха една по една четиринадесетте планети, а последните останки на една от най-развитите раси в цялата вселена се мъчеше да напусне неочаквания катаклизъм. Дребни кораби-ковчези се опитваха да избягат от унищожителната радиация и стрели огън, но малко по малко угаснаха и последните искри от някога могъщите сокхи.

 

Цивилизацията Сохо беше изтрита от нишката на времето само за няколко дни, но разплитащите се краища на тяхната галактика щяха да агонизират векове. Супернови щяха да избухват, червени гиганти да сияят, черни дупки щяха да поглъщат материята, а на центъра на самата галактика щеше да му бъде помогнато да се дестабилизира.

 

Арехтазар беше задействал верижната реакция и ето, че най-сериозната пречка на пътя му беше унищожена. Сокхите се бяха взели за богове и заслужаваха да бъдат затрити от божествена сила. Богове, разбира се, нямаше. Всичко беше въпрос на баланс, сила и правилното прилагане на базовият елемент. Всъщност Сохо вече толкова много гъмжеше от неговият боклук получен при неправилното му използване, че цялата галактика се държеше на един повей. И Арехтазар просто беше плеснал с ръце за да ускори гибелта им.

 

- Невежи. - придоби форма и глас Адар. - Невежи в незащитена галактика.

 

- Те го заслужаваха, но повече не ни интересуват. За нас те никога не са били, няма и да бъдат. Сега ми трябва достъп до онези нищожества пазени по толкова нелеп начин. Вселената има някакво извратено чувство за хумор. Остави най-силният си коз на моята милост, а онези низши червеи живеят защитени от всичко. - прониза мехурът реалност звукът издаден от очертанията на Арехтазар.

 

- Воалът е разкъсан! - обяви безразлично Адар.

 

- Колко голям? - също толкова безизразно прокънтя Арехтазар.

 

- Малък. Но полезен. Не е достатъчен за нас, все още, но знам как да го задържим и разширим. Има обаче усложнение.

 

- Пътуващ. - Арехтазар знаеше.

 

- И прескачащ. Заедно. - съобщи огромната спънка Адар с безразличен дрезгав глас.

 

- Неудобно. Отстъпи, събери ми всички свободни медеи и влез обратно във времето. Ще се разделят по равно както обикновено.

 

- Адоммор премина.

 

- Можеше и по-зле. - отвърна безизразно Арехтазар.

 

Безизразните, безлични и монотонни гласове нямаше да звучат повече. Адар отстъпи. Можеше да бъде много полезен, но на моменти Арехтазар все още се чудеше дали е направил правилен избор с него. И все пак вселената щеше да се огъне и да бъде унищожена. Той знаеше точно какво се очаква от него и щеше да го направи.

 

Слънчевите пипала се отдръпнаха и прибраха, а тялото на звездата се сви до нажежено синьо кълбо. В следващия миг последва едно от чудесата на вселената - свръхнова. Най-силният възможен взрив обгърна мехура реалност, феерия от цветове се завихри по облите му очертания. Арехтазар сякаш наблюдава случващото се цяла вечност. Звездата умираше за да даде живот на други, само че други нямаше да има. Вълната от центъра щеше да спре всички процеси, а черната дупка която щеше да се активира след това щеше да погълне всичко. С малко повече късмет можеше да отнесе и някоя от съседните незаключени галактики.

 

Арехтазар обаче отиваше на нова мисия. За първи път щеше да се разправи с пътуващ и прескачащ. Наслади се още малко на свръхновата и напусна нишката на времето. Тук извън, където нищото беше всичко и всичкото - нищо, той беше господар. Беше създател и беше водещата разрушителна сила. Беше смисъл, и беше хаос.

 

- Казвай! - думата беше всичко, думата го погълна, раздра и създаде отново.

- Започна се! - онзи когото Сътворението знаеше като Арехтазар оформи думата, тя премина през него, разруши го и сътвори отново.

- НЕ! СВЪРШИ СЕ! - одобрението го заля, той беше одобрението, беше радостта, задоволството, беше краят, беше разрушението, беше мирът и беше безредието.

 

Смях се надигна там където нямаше смях. Смях подхвана онзи когото Сътворението знаеше като Арехтазар, късче по късче го раздра, хиляди песъчинки вечна памет се пръснаха там където нямаше нищо. Смях издуха пясъкът, там където нямаше вятър. Смехът погълна песъчинките, а после погълна нищото. Смехът стана нищото и там смехът стана всичко. Там, където беше никъде и беше навсякъде. Там където просто е. И не е.

 

Нищото сътвори Арехтазар отново и той пристъпи във времето. Ако искаше да изпита отново удоволствието и агонията на Сътворението трябваше просто да унищожи една вселена.

 

***

 

Групата на Крон беше готова за тръгване малко след като се съмна. Джейд още беше много слаба, но вече се държеше на краката си. Цяло чудо беше, че успяха да я спасят. Трябваше сериозно да си поговори с Мая и Реан за техният цяр.

 

Алисън остана последна да бъде настанена върху макулата. Животното беше ужасно неспокойно, заразено от мъката и шокът на пътниците си. Крон тъкмо се качваше най-отпред за да подхване насочващите ремъци, когато земята потръпна, а небето почерня. Макулатът се уплаши, плесна силно с криле и едва не отхвърли Крон докато се издигаше високо във въздуха.

 

Там в далечината, където трябваше да е мъртвия град и малцината оцелели в двореца, се надигна черен пушек. Сякаш движен от нищото той започна да поглъща всичко по пътя си. Разширяваше се сякаш от самия град във всички посоки.

 

Крон стисна силно ремъците и подкара люспестия макулат далеч от повторният ужас, който ги връхлиташе със страшна сила. За съжаление бяха прекалено тежки и бързината им беше непосилна. Обърна се назад и видя, че пушекът всъщност е мъгла, много гъста мъгла зад която не се виждаше нищо. Гъста чернилка от…нищо. Стисна силно ремъците и притисна краката си към врата на макулата, но без успешно. Ставаше все по-тъмно, а чернилката ги настигаше.

 

На следващото обръщане мъглата вече докосваше двуострата опашка на макулата. Животното изпищя и запърха с крила на предела на силите си за да спечели преднина. Крон се обърна и видя, че половината опашка на макулата я нямаше, срязана през средата, а струйка кръв потъваше в догонващата ги смърт. Краят очевидно беше близо. Опита се да накара животното да се издигне още по-нагоре, но безрезултатно. Загубата на кръв го забавяше, а липсващата опашка ги смъкваше бавно и сигурно надолу.

 

Няколко секунди и щеше да се свърши. Беше неизбежно. Небеса! Как само му се живееше. Чу тихото хлипане на Алисън зад себе си, Реан шепнеше нещо на Мая … а Джейд се опитваше да мята мълнии по проклетата чернилка! Мълнии! Усмихна се като видя сестра си да използва толкова много ша'кти и реши, че все пак последната гледка, която ще запомни си е заслужавала.

 

В следващия момент, макулатът се приземи мъртъв на тучна поляна с жълти цветя, тялото му продължи да се влачи няколко десетки крачки, а петимата ездачи бяха отхвърлени в различни посоки.

 

Крон опипа меката трева и смачканите цветчета, стана бързо и се огледа. Мъглата я нямаше, гора не се виждаше, времето беше много по-хладно и… това не беше изобщо близо до Фейрам. Е, вече някогашният Фейрам. Ако не беше толкова шантаво, Крон можеше да се закълне, че се намират в Дрен!

 

Глава 4: Сянка

 

Нестихващ от векове вятър брулеше заснежените зъбери на Преломските планини. Въпреки че зимата вече беше започнала да отстъпва на пролетта, Преломските върхове никога нямаше да сдадат своята снежна покривка. Голи, студени и недостъпни за човешки крак, те бяха най-високата точка на света. Хората вярваха, че от тях може да се види дори най-южния край на Лунния континент.

 

Мнозина ентусиасти бяха опитали късмета си в неуспешни походи към различни върхове. Повече от половината от тях бяха дали живота си в напразното преследване на митове за градове в облаците, огромни сребърни находища, изоставени реликви от забравена война, и дори за налудничавите истории за пещери пълни с нечувани богатства.

 

Преломските планини се простираха успоредно на северното крайбрежие на Лунният континент и спираха напиращите от север снежни облаци и бури. Дрен се беше сгушил на тясната ивица притисната от Звездния океан на север и Преломските планини на юг. Невероятно беше как единствената река извираща от планините - Авиола - даваше живот на стотици малки селца и десетки градове по нейното крайбрежие. Въпреки половин-годишната зима, бурните води на Авиола рядко замръзваха и освен богати на риба, бяха и среброносни.

 

Авиола беше изключително камениста, с много плитчини, което я правеше неподходяща за кораби. Дори лодки не смееха да се отдалечават много освен добре познатите места за улов. Реката беше изместила коритото си след земетресение преди повече от година и няколко селища бяха обезлюдени след бедствието. Хората се бяха пръснали в съседни села и градове надолу по устието ѝ та чак до самата столица разположена върху делтата ѝ.

 

Един единствен проход пресичаше Преломските планини. Поддържан и охраняван целогодишно заради търговските кервани, проходът даваше огромното предимство на Дрен да знае кой и кога е влязъл в страната и по каква работа. Нищо не оставаше скрито от погледа на кралската гвардия, а донесенията се предаваха в края на всеки ден директно в столицата по макулати. Ако някой по някакъв начин успееше да премине през лабиринтите от айсберги и плаващи късове лед в океана, то го грозеше смъртна заплаха ако бъде хванат да броди из Дрен. А достъпът с макулати беше невъзможен, тъй като те не летяха достатъчно високо за да пресекат зъберите.

 

Там някъде под високите върхове на Преломските планини, далеч на запад от едничкият проход, група врабчета прелетя над една широка морава със свежа зелена трева и минзухари. От тази височина птиците едва ли обърнаха внимание на няколкото черни точки долу. Летяха спокойно, сякаш благодарни за слънчевото време, докато силен крясък не ги накара да се разпръснат в различни посоки.

 

- ДРЕН! - отново изкрещя Крон сочейки към далечните снежни върхове. - Тези планини не могат да се сбъркат с нищо друго в целия Еос. И пак ви казвам, това е абсолютно невъзможно. Не разбирам какво изобщо се случи. Първо бяхме там, а сега сме тук. На хиляди мили от Фейрам само за едно мигване.

 

- Милорд, мисля че е време да се придвижваме напред. Става все по-студено, а нямаме никакви дрехи. Ако не намерим заслон може да умрем от студ през нощта. Освен това Мая е с някакво ужасно главоболие и едва стои на краката си. Не мисля, че всички ние имаме още много сили да се чудим какво се е случило. - каза спокойно Реан.

 

- Реан, ти не разбираш. Намираме се в Дрен! - отново заговори Крон с яд в гласа си. Тъкмо когато Реан щеше да се откаже от спора, Крон продължи: - Дори и да забравим как сме дошли, по-лошото е, че сме нелегално тук. Не сме минали през прохода в планините, следователно могат да ни обесят без изобщо да имаме правото да възразим. Особено ако се наложи да откраднем нещо, понеже нямаме никакви пари, то дори няма да ни дадат и да се опитаме да обясним. Една стрела в гърлото и сме до там! О, небеса…

 

- Любим наш дом… - простена тихичко Реан, при което Мая му прати възможно най-възмутения си поглед.

 

- Не е време за шеги, но като си прав, прав си Реан. - намеси се Джейд с уморен глас. - Крон, хайде да потегляме. Би трябвало да има наблизо все някое село. Не чувам шума на Авиола, но предполагам, че не е толкова далеч. Още си спомням добре Дренските карти и не би трябвало да ни отнеме повече от няколко часа.

 

- Добре, нека само да заровя този проклет меч някъде, че като нищо можем да изгубим главите си и заради него.

 

След като Крон се отдалечи, Джейд се обърна към Мая и Реан.

 

- Вече не можем да поддържаме вашите истории, тъй като реално никога не сте били записвани в регистрите на Дрен. От днес нататък ще ви представяме като наши братовчеди. Колкото и да ми тежи, и двамата с брат ми останахме без семейство, а вие направихте доста за нас в ужасната нощ. - сълзи блеснаха в очите на Джейд и се търкулнаха по калните й бузи правейки малки чисти вадички - Благодарна съм и на двама ви и макар да не се познаваме много отдавна ви чувствам достатъчно близки.

 

- Благодаря ви, милейди. - Мая се приближи и прегърна Джейд. - Ужасно съжалявам за семейството ви. - прошепна ѝ на ухо.

 

- Щом ще ви представяме за семейство, от тук нататък забравяте за милорд и милейди. Аз съм просто Джейд и брат ми е просто Крон. Същото важи и за лейди Алисън.

 

- Ще ми е трудно да свикна, мил… ъм Джейд, но ще се постараем. - поклати засрамено глава Мая.

 

- Добре, хайде. Вървете кажете на Алисън да зареже разучаването на теса и да потегляме. Аз отивам да сръчкам брат ми да побърза.

 

Скоро интересната процесия вече беше на път. Поеха на север с надеждата да стигнат час по-скоро Авиола и да намерят близко село. И петимата бяха с прашни и окъсани летни дрехи и тънки вечерни палта, изключително неподходящи за отиващата си зима в Дрен. Цветовете почти не можеха да се различат под пластовете мръсотия, а сплъстените им мазни коси им даваха вид на просяци. Единствено червената коса на Алисън добавяше някаква веселост в иначе сивата потискаща картина.

 

Скитаха из гори с голи дървета, подминаваха множество могили, малки поточета пресичаха пътя им ту извирайки от земята, ту пускайки се обратно надолу. Вървяха повече от три часа през насечения терен право на север докато странен накъсан, но постоянен звук не привлече вниманието им.

 

Оказа се гейзер, пръскащ гореща воняща на сяра вода няколко метра над земята съвсем близо до едно малко и все още сковано в лед езеро. Джейд успя да потвърди, че водата не е отровна пред учудените Мая и Реан, и притесненият поглед на Крон. Изискваше боравене с ша'кти, разбира се, а за Джейд всеки досег беше въпрос на живот и смърт, можещ да отнеме години от живота ѝ.

 

Петимата използваха горещата вода на гейзера за да измият мръсотията от лицата и ръцете си, успяха и да изстудят малко за да утолят жаждата си. Не беше най-приятното нещо за пиене, но беше единствената вода, която имаха и бяха благодарни. Жалко беше, че нямаха манерки за да се запасят за из път, но никой и не беше планувал да ходи някъде само до преди ден.

 

След като успяха да починат продължиха отново на север, следвайки малко поточе тръгващо от единия край на замръзналото езеро. Точно както Джейд очакваше не след дълго се появи шумът на бурната Авиола. За съжаление обаче слънцето преваляше и имаха по-малко от два часа преди да падне пълен мрак.

 

Гледката пред тях се оказа по-величествена от колкото очакваха, последвана от няколко ахвания. Авиола беше огромна, другият ѝ край едва се виждаше потънал в мъгла няколко мили напред. Огромни късове камък като зъби на звяр стърчаха навсякъде из водата, а бурната вода се блъскаше ядно в зъберите сякаш искаше да прочисти коритото, но безуспешно. Това, което предизвика възклицанията обаче, бяха останките от кораби струпани пред една огромна плоска и изгладена като стъкло скала разположена в една долина дясно от тях. От там започваше изместването на коритото на реката предизвикано от миналогодишното земетресение.

 

Мъртва камениста пътека тръгваше от долината с призрачните кораби леко на изток, докато Авиола течеше в началото сякаш успоредно на старото си корито, но всъщност полека се отдалечаваше по пътя си. Петдесет мили по нататък Авиола отново щеше да се слее със старият си път, но много села щяха да бъдат изгубени или заради отдалечеността си, или заради земетресението, или Авиола просто щеше да ги потопи завинаги.

 

Надеждите за топла храна бързо угаснаха, Крон и Джейд осъзнаха къде се намират, и единственото което подтикваше петимата напред беше бляна за някакъв заслон за през нощта. Този блян ги държеше на краката им дори когато заваля дъжд, през цялата едночасова гръмотевична буря, та чак до мразовития вятър който се надигна след нея.

 

Тъкмо когато и сетните сили взеха да ги напускат, Крон посочи нещо на няма и миля пред тях, в подножието на една борова гора. Село.

 

Дървените покриви на повечето от около шейсетте къщи бяха пробити, врати и кепенци проскърцваха и се блъскаха бясно в нощта подети от вятъра, а огромни локви в някогашните коларски пътища отразяваха избистрилото се небе и двете изгрели малки луни. Най-голямата и червена на цвят щеше да се появи по изгрев, засичайки се съвсем за малко със своите по-малки събратя.

 

Крон започна да тършува колиба по колиба, докато не откри такава със по-здрав покрив и сламен под. Явно помещението беше използвано за конюшня, но беше по-удобно от всичко което беше огледал до сега. Настани сестра си, Мая, Реан и Алисън вътре и след няколко минути се върна с купчина дърва събрани от оградите на околните къщи. Разчисти достатъчно слама до прозорецът на една от кирпичените стени и направи клада. Не след дълго събра всичките си сили, представи си че владее света, пречупи го в съзнанието си, застави появилото си удоволствие и превърна трошицата ша'кти в малко пламъче. Отне му десетина минути докато запали влажните съчки и дъски, но накрая всички се сгушиха около огъня на топло, а повечето си дрехи провиснаха по стената на близо.

 

- Знаеш, че можех да го направя много по-бързо, нали? - тросна се Джейд на Крон.

 

- Разбира се, че можеш. Това не означава, че трябваше да го направиш. - отвърна с лек яд в гласа си брат ѝ.

 

- Реан, знам че се научи да хвърляш добре ножове през годината в двореца. - тъгата в очите на Крон при споменаването на Фейрам сякаш го смазваше от вътре. - Хайде да отидем да се пробваме да уловим нещо в онази гора до селото. Може и пък да ни излезе късмета. И без това нощта ще е дълга.

 

- Толкова рано на пролет едва ли ще имаме късмет, но пък не пречи да опитаме. Само да си взема ножа от палтото. - отвърна с престорен ентусиазъм Реан.

 

Крон беше прибрал двата ножа още когато тичаше да намери макулат в подземията и почти беше забравил за тях. Откри ги захванати за канията на меча, чак когато го откачи за да го зарови скоро след невероятното им пристигане в Дрен.

 

Докато двамата се пръснаха безшумно из боровата гора да търсят заешки дупки, Мая, Джейд и Алисън започнаха да сушат дрехите си близо до огъня в кирпичената къща. Пушекът излизаше през разбития кепенец на прозореца, докато светлината на огъня хвърляше игриви сенки по стените. Малката осветена къщурка сякаш даде нов живот на мъртвото село.

 

- Знаеш ли, м…Джейд, тази къща изглежда точно както съм си представяла и сънувала нашата въображаема в Дрен. Историята, която измислихме, с изгубеното село покрай преместването на реката, напускането ни, тъгата ни по малката ни едноетажна кирпичена къща…Това ако не е някакъв лош трик на съдбата, нямам друго обяснение!

 

- Съдбата има навика да си играе номера с хората, особено когато става дума за нещастия или бедствия. Изобщо не се и учудвам, че от всичките ни възможни места където можеше чудотворно да се спасим, каквото и да се случи ни изпрати точно тук. В една от най-негостоприемните страни, със сурово време, трудно проходима земя и на най-обезлюденият ѝ край. Не мислиш ли, че е прекрасно?

 

Алисън прихна. Джейд и Мая я погледнаха учудени.

 

- Съжалявам. - успя да каже през сълзи червенокосата девойка. - Ох, наистина съжалявам. Нервите ми вече не издържат. Не знам смешно ли ми е, плаче ли ми се. След всичко което стана, което изгубихме, продължаваме да бъдем подхвърляни от една лоша шега в друга. Само където тази шега е моят живот и аз вече нямам никакъв проклет контрол над него!

 

Джейд се приближи притеснено към смеещата се Алисън, прихвана главата ѝ в ръце и се вгледа в очите ѝ. Няма и десетина секунди смехът ѝ намаля, премина в тих плач, докато тялото ѝ не се свлече в приклекналата Джейд и не зарида неутешимо.

 

- Съжалявам…О, как съжалявам…О, майко… - стенеше с откъслечни хрипливи стонове Алисън.

 

- Шшт, всичко ще бъде наред. - шепнеше ѝ Джейд, докато собствените ѝ сълзи започнаха да се стичат по бузите ѝ и да капят над червената коса на Алисън.

 

Синкаво-зелени светлини си проправиха път през пролуките на дървения покрив и хвърлиха призрачно сияние в къщата. Мая затаи дъх уплашена, а мъчителното главоболие изчезна мигновено заменено от страх и възбуда. Уплахата трая само няколко мига, а след това Мая бързо се съвзе сякаш разбра какво се случва. Алисън вече се беше поуспокоила и Джейд се обърна към седналата с кръстосани крака до огъня Мая.

 

- Не се безпокой Мая. Това трябва да се щитът. Според легендите всеки път когато някое зло се опита да навлезе в нашата земя от там - Джейд посочи звездите през прозореца - то щитът го спира и унищожава. Обикновено такива неща се случват основно на север, тук в Дрен, и много рядко по на юг. Някога Дрен е поддържал огромна войска в бойна готовност в случай, че нещо пробие, но с вековете владетелите са отхвърлили възможността този щит да бъде преодолян. Въпреки това суровата войнишка дисциплина и ред живеят в хората на Дрен и до днес.

 

Мая се приближи до прозореца, открехна леко счупеният дървен капак и погледна на горе. Зеленикавото светлинно шоу ѝ беше добре познато, и макар че тук имаше леко различен оттенък с привкус на синьо, то това си беше същото северно сияние.

 

- Аурора…Щит срещу зло?! Та това са пълни глупости! - каза тихичко Мая на себе си.

 

- Ау-ро-ра? Какво е това? - попита любопитно Джейд, а Алисън вече се беше изправила и гледаше вяло към прозореца, но въпреки всичко сякаш следеше разговора.

 

- Какво?! О, не! Забрави това име. Нищо не значи, няма значение. - поклати Мая глава усетила се какво е казала.

 

- Хайде, Мая. Толкова много тайни имате с Реан. Виж, не сме глупави с брат ми. Може и да си мислите, че не предполагаме, но и двамата сме доста убедени, че не сте от нашия свят. Тогава не разбирам какво ви пречи да ни разкажете за вашия, или мястото от където идвате. Щом не можете да се върнете там, значи е все едно какво ще ни споделите, независимо какви клетви сте дали, нали?

 

- Клетви ли? О, Джейд, ти не разбираш. Ние…

 

- Друг свят ли?! - изведнъж каза остро Алисън и отметна мазната си и сплъстена червена коса от лицето си. - Как така друг свят? Какво искате да кажете и двете? Какви ги говорите? Не стига ли всичко, което преживяхме, ами и тези глупости, които приказвате.

 

- Алисън и аз не знам повече, но за една година се убедихме с Крон, че Мая и Реан не са от нашата земя, крият много тайни, знаят повече от колкото показват и въпреки всичко, не мислят никому зло. Ако някой има отговорите, това е Мая. И аз наистина искам да знам нещо повече, защото като нищо утре може да умрем от глад или да бъдем обесени и аз искам да знам с кого съм била накрая! Дължиш ми го, Мая! Умолявам те!

 

- Аз…не мога…Ох…Какво пък. Ние наистина идваме от друг свят. Там се водеше война и ние я загубихме, но решихме да унищожим нашата планета за да спасим други светове - сега беше ред на Мая да посочи към звездите, избягвайки от обясненията за космоса - от същото зло, което ни нападна тук. Жертвахме всичко, но в процеса по подготовка на унищожението на света открихме как можем да избегнем всичко и изобщо да не се стига до тази война. За това обаче трябваше да се върнем двадесет години назад и да спрем един привидно невинен експеримент. Вече бяхме изпробвали и бяхме усвоили пътуването във времето, но когато ние с Реан поехме на това пътуване…се оказахме тук. Нямам идея как и къде. Светът ви ужасно много прилича на нашия, дори звездите на небето са почти същите. Сякаш сме си в нашия свят, и в същото време не сме. И двамата не знаем какво се случи, но знаем, че не можем и да се върнем и сме оставили всяка надежда за това.

 

- Пътуването във времето - продължи Мая - крие сериозни рискове обаче и много трябва да се внимава да се избягват събития, които биха отклонили драстично нишката на времето от момента от който сме тръгнали. Също така, нямаме право да предаваме знание на други хора, не от нашето време, защото това може да погуби всички и да унищожи времето. Една единствена грешка е достатъчна. За това и не можем да ви кажем нищо.

 

- И накрая - каза Мая с пресъхнал глас - Аурора е името на тъй нареченото северно сияние, което съществуваше и в нашия свят. То е нормално природно явление, също като гръмотевиците и светкавиците при бури, и не е свързано с никакво зло. НО! - вдигна пръст Мая за да спре напиращите въпроси на Джейд и Алисън - тъй като се убедих, че вашият свят, въпреки сходните черти с нашия - е напълно различен, то в крайна сметка коя съм аз, че ще отхвърлям вашите вярвания.

 

Алисън и Джейд, вече седнали много близо до Мая, веднага започнаха да задават въпроси една през друга, докато Мая отново не вдигна пръст да ги спре.

 

- Никакви въпроси, казах ви. А сега искам да ми се закълнете, че няма да кажете нищо, нито думичка от това нито на Крон, нито на Реан, нито на никой друг. - каза заплашително Мая, след което промълви умолително. - Моля ви, иначе може всички да умрем…

 

- Заклевам се в живота си да не казвам току що чутото на никого. - промълвиха със странно церемониален тон една след друга Джейд и Алисън. След това двете заставиха ша'кти, малка синя искрица се появи пред всяка от тях и после потъна с тихо пукване там където бяха сърцата им.

 

- Какво направихте току що? - изправи се стреснато Мая.

 

- Как какво? - погледна я учудена Алисън. - Нали искаше да се закълнем? Е, заклехме се! Сега може да си сигурна, че никоя от нас няма да каже нищо от това на никого. Клетвата запечатана със ша'кти е до живот или докато човекът пред когото сме я дали не я отмени. Тъй като ти май изобщо не можеш да подчиниш ша'кти, то може да си съвсем спокойна, че ще умрем с твоята тайна. Все пак го направи да звучи толкова страшно, че просто нямахме голям избор, нали?

 

Мая, цялата разтреперана, ги гледаше със зяпнала уста. - Благодаря… - беше единственото, което успя да каже.

 

Трите се сгушиха обратно край огъня и хвърлиха по няколко нови съчки в него. Останаха мълчаливи, докато Крон и Реан не открехнаха скърцащата дървена врата победоносно, всеки с по един одран заек в ръка. След около двадесетина минути зайците вече се печаха над набързо издялкан шиш над огъня, а Крон беше изнамерил бурканче сол в една от съседните изоставени къщи.

 

Докато станат зайците, Реан беше обходил също част от къщите и беше намерил няколко дървени чинии, две манерки и една протрита кожена торба. Скоро всички се събраха около огъня да похапнат заешко - първата им храна от повече от тридесет часа.

 

- Знаете ли - подхвана Реан - в колибите наоколо има изоставени доста вещи и дрехи, така че предлагам утре сутрин по светло да обиколим и да си намерим нещо по-подходящо от тези летни дрипи. Ако наистина не искаме неприятности, то не трябва и да изглеждаме като такива, които си ги търсят.

 

- Чудесна идея - прегърна го Мая през кръста и се сгуши до него.

 

Хапнаха почти всичкото заешко, оставиха огъня да тлее, и се сгушиха под полу-изсъхналите им летни официални палта. Останалите им дрехи все още влажни висяха на стената.

 

Не мина много време и всички вече спяха на сламения под. Малко преди зазоряване Джейд се разбуди. Стори ѝ се, че вижда изправен силует над главата на Алисън, спяща на няколко метра от нея близо до вратата. Сякаш стоеше и ги гледаше. Наблюдаваше ги. Усмихва

ше се. Две малки червени точки проблясваха, там където трябваше да са очите му. Беше сън разбира се, нямаше какво друго да е. Ощипа се. Прехапа си езика до болка, разтърка си дори и очите. Сянката само извърна леко глава настрани.

 

Джейд се уплаши и сръчка лекичко спящия до нея Крон.

 

- Какво има? - каза сънено той.

 

- Виж! - и посочи Джейд към странната сянка над Алисън.

 

- Какво да видя? - разтърка очите си Крон. - Алисън спи под онова палто там. И?

 

- Не виждаш ли? Има една сянка надвиснала над нея. Стои и ни гледа! Имам странното чувство, че дори се усмихва! - каза тихо Джейд, вече разтреперана.

 

- Джейд, нищо няма там. Не е някаква шега това, нали?

 

- Не разбира се! Не мога да си го обясня…

 

Крон се отви, грабна ножът, който беше скрил в единия джоб на палтото, и тръгна към спящата Алсиън.

 

- Крон, какво правиш, ела тук, онова нещо сигурно е опасно!

 

- Там няма нищо, Джейд!

 

Крон се приближи над Алисън. Сянката не се помръдна, но двете червени точки го фиксираха. Джейд тихо изпъшка. Крон размаха с ръце над спящата Алисън, точно там където трябваше да се намира сянката.

 

- Ето, виждаш ли? Няма нищо!

 

Джейд обаче видя съвсем друго. Крон беше успял да събори сянката обратно на земята, а червените очи започнаха да шарят изненадани. Нямаше никакъв помен от смехът, по-скоро се долавяше страх и почуда. Странно. Как брат ѝ не можеше да го види.

 

Точно в този момент първите слънчеви лъчи проникнаха в стаята и докоснаха сянката. И тя се изпари мигновено, пушек погълнат от земята така както суха пръст попива жадно вода.

 

Джейд изтръпна. Брат ѝ се върна обратно при нея, зави ги с одеялото и я прегърна за да я успокои. Всичко беше свършило, но тя така и не можа да заспи повече, потънала в размисли за случилото се, защо само тя го видя и защо сянката не се опита да направи нищо.

© Калоян Колев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Тук съм,следвам те...
  • Макар и да не ги поправям тук, всичко вземам под внимание и си поправям при мен. Благодаря за отделеното време!

    Основният редакционен процес ще бъде при превода на английски език, за това и не наблягам основно над редакцията, а над писането. Но ще се връщам назад от време на време
Предложения
: ??:??