Тази вечер беше първата вечер на Мила в града. Макар и изморителното пътуване да я беше накарало да спи през светлата част на деня, сега тя стоеше пред огледалото и се взираше в другата част от себе си. Очите ù се разшириха пред мисълта, че сега започва всичко отначало, изтривайки всички спомени, които толкова години са я разяждали отвътре.
Две минути по-късно Мила вече крачеше бързо по пътя към плажа, който, според нея, бе единственото тихо място, където можеше да остане насаме със себе си и да осмисли случващото се. Чувстваше се самотна от много време, дори понякога си мислеше, че името Тъга би ù подхождало повече. Нищо мило нямаше в Мила. Нито в леко кривите ù крака, грубия остър глас, нито дори и постоянната апатия. Целият ù живот беше една ирония и името ù беше едно от многото неща, които го доказваха.
* * *
Тя седна на студения пясък и потръпна. Слънцето отдавна се беше скрило. Мила извади листчетата от чантата си и сви цигара. Запали, вдиша дълбоко зелена магия и се загледа в св ...