Тази вечер беше първата вечер на Мила в града. Макар и изморителното пътуване да я беше накарало да спи през светлата част на деня, сега тя стоеше пред огледалото и се взираше в другата част от себе си. Очите ù се разшириха пред мисълта, че сега започва всичко отначало, изтривайки всички спомени, които толкова години са я разяждали отвътре.

    Две минути по-късно Мила вече крачеше бързо по пътя към плажа, който, според нея, бе единственото тихо място, където можеше да остане насаме със себе си и да осмисли случващото се. Чувстваше се самотна от много време, дори понякога си мислеше, че името Тъга би ù подхождало повече. Нищо мило нямаше в Мила. Нито в леко кривите ù крака, грубия остър глас, нито дори и постоянната апатия. Целият ù живот беше една ирония и името ù беше едно от многото неща, които го доказваха.

                                       *                             *                             *

   Тя седна на студения пясък и потръпна. Слънцето отдавна се беше скрило. Мила извади листчетата от чантата си и сви цигара. Запали, вдиша дълбоко зелена магия и се загледа в светлините на хоризонта. Също като едно време, когато беше дете и мечтаеше за големия град, гледайки в далечината през прозореца. Тъкмо мислите ù отлитаха към детството, когато бяха внезапно прекъснати от странен силует, които плавно се измъкна от водата и тръгна към нея.

-          Здравей. – несигурно каза Мила и стон на изненада се измъкна от гърлото ù. Не обичаше да контактува с хора, особено когато това бяха непознати, излизащи от морето. Въпреки това този изглеждаше странно, почти нереално.

-          Добър вечер. – гласът му звучеше отдалеч, сякаш потопен на хиляди метри под водата.

Преди Мила да успее да отвори уста, той вече се беше настанил до нея на пясъка. Чак сега тя се загледа – въпреки че беше на ръка разстояние от него, колкото и да се опитваше, не успя да различи чертите на лицето му. Всъщност виждаше само един тъмен силует, но имаше нещо изключително магнетично в него.

-   Дойдох, за да ти обясня какво е любов.

-   Ха, защо си мислиш, че има нужда някой да ми обяснява?

-   Ти се страхуваш от себе си. Мислиш си, че новият град с нови места и хора ще те промени, но не можеш да избягаш от това, което си. Дори и да сменяш града всеки месец, дори и да напуснеш държавата, и в Космоса да отлетиш, винаги ще си бъдеш ти. Единственото, което зависи от теб, е начинът, по който виждаш света.

-  Откъде знаеш това за мен?! – студени капки пот избиха по челото ù.

-  За да обичаш друг, първо трябва да обичаш себе си.

-  Винаги ще мразя всичко, свързано с мен. Не си струва да забърквам и други хора в собственото си нещастие. Аз никога няма да бъда щастлива.

-  Ти можеш да постигнеш всичко. – прошепна той, а гласът му ехтя дълго в далечината.

  С няколко бързи и плавни движения мъжът се приближи до Мила и докосна меката ù плът. Ръцете му я обгърнаха като морски бриз и тя затвори очи. По кожата ù се плъзгаше тялото му като мокър пясък. Вълни еуфория и адреналин прескачаха във вените ù, а под затворените ù клепачи се пръскаха милиарди цветове. Секунди по-късно сетивата ù стигнаха предела на усещанията и тя свърши. Пред вече отворените ù очи се откри небето, обсипано със звезди. Те започнаха да се въртят, усукаха се и образуваха голяма спирала. След това започнаха една по една да се изсипват като трохи и накрая всичко изчезна.

                                     *                     *                         *

- По дяволите! Какво сте направили? Как е успяла да вземе целия блистер?

-  Изби го от ръцете ми и избяга...

- В лудница сме, а не в някакъв шибан цирк! Извикай дежурния лекар, тя халюцинира!...

Мила се събуди в болничното си легло, пристегната от здрави колани и плъзна поглед из малката бялата стая. Единственото нещо, което бе по-празно и по-стерилно от тази стая, беше стопеното ù от лекарствата съзнание.