19.

Да се върна към училището.

Бях единствен българик. И – като кавалер, върху мен всички тежести. Обединението, профпредседател, после водещ партийната учебна година. За което съм разказвал. Но ще напомня. На който не е чел.

Сложиха ме да чета лекциите на другаря бай Тошо пред началния курс. Не беше трудно – имаше всичко печатано, не бива да се отклоняваш, затова вървеше кратко и бързо.

Пък и учителките бетер зубрачки. Начални учителки, нали ви казах. Зазубрят, подготвят записки, питам – и веднага няколко ръце. Говорят/четат и… Свършвахме всяка сряда за 45 минути.

Присъстваше – като наблюдател контрольор – и партийната секретарка. Която си имаше също домашна работа, та не претендираше да удължаваме времето.

Което не мога да кажа за директорката. Тя водеше при горния курс. Ние си тръгваме към 8 часа, те ни изпращат с жалостив поглед. И продължават да се развиват политически и интелектуално – понякога до 11 вечерта…

Директорката разпитваше партийната, но жената беше твърда – всичко е по план, обсъдено, има протоколи. И самите учителки бяха стоманени – караме както трябва, много знаят хората, та затова не се бавим…

Впрочем, легенда е, че не можеше да се отсъства. Имаше една Александрина Стоянова. Тя отказа и упорито нито веднъж не стъпи на обучение. И – нищо! Никой не я натопи…

Та нейде през 1990 година, при големите политически спорове и кавга – направо казано, се случих в учителската стая. Две – вече госпожи! – учителки бяха много агресивни. И двете партийни членки, едната дори в бюрото. Но сега – първи седесарки.

Викаха, крякаха… Не издържах. Извадих от шкафа все още пазещия се дневник на политпросветата и зачетох. Откъси от протоколите. Където се цитираха постоянно двете бивши партийки, сега яростни седесарки – с все възпяванията им за Партията и другаря бай Тошо…

Млъкнаха.

И после, при всяка моя поява в учителската, се изнизваха, както викат в наше село /извинете, няма да се цензурирам!/ като пръдня из гащи…

А дневника прибрах. Интересно четиво е…

Впрочем, винаги съм питал – защо вадят архиви от МВР, а не тия от партийните комитети? Да видите що днешни другари са клепали колегите си по партийна линия. Най-най-активно.

Имаше един – аз му викам Духов /разбираемо защо/. Беше важна джурналистическа клечка, после седесар, в момента гейбераст. Чел съм негови отчети и докладни до ОК на БКП /не питайте как попаднах на тях/. Гадно!

20.

Българичките ме товареха безмилостно. Ама и аз съм си тарикат. Преписвах стари отчети – най-много с леки редакции. Знаех, че никой няма да чете, отбелязва се само наличието и външния вид.

Виж, мразех ходенето на открити уроци. И клинчех, и си четях там, и дори дремех.

А какви колежки имаше…

Месец преди такъв урок почваха режисьорската работа. Сценарий, разпределението на ролите, издялкване на всеки щрих…

И репетиции, репетиции…

Обиждаха ми се, когато казвах, че така хем бих си губил времето, хем и на мен ще ми е скучно. Че къде е интригата, ако всичко е оглаждано до степен колосване…

Но – репетираха, за да се представят добре. Обаче, кой знае защо родителите търсеха други учители…

Имах една колежка – Владка. Наперена, била нещо в партийните структури и напуснала ги, защото искала да работи, а не да представлява.

Тя живееше на квартира, половината й стая беше в книги. Купуваше, четеше… И не даваше почти никому.

„Аз си купувам книга, той луканка – казваше тя – После я изяжда и иска книгата. Не е честно!“.

Беше справедлива – доколкото една жена може да е. Уважаваха я, умееше да обяснява и привличаше с това.

А имаше и колежки, които отбиваха часа. Всичко им е в ред – по минути, свършено по план, обаче… Скучаещи деца…

Имах колега по физика. Оригинал. Правехме си номера. Срещнал едни момчета, връщат се от закуска и носят минерална газирана вода. Разбрал, че е  за мен, изпил я, напълнил шишето с обикновена вода.

Усетих аз, разбира се, веднага. Момчетата си признаха.

Замълчах. На другия ден му викам: „Гошо, дай ми 20 лева, че забравих парите…“ А на следващия ги върнах. Изпратих му ги – на банкноти по 1 лев, по двадесет момчета. Едно след друго…

Отивам веднъж при класа ми. Имаха физика. Спешно беше, трябваше. Чукам учтиво, изчаквам покана, влизам и…

До прозореца стойка за уреди. Като масичка. Отдолу напъхани трима – като в консерва. Над тях двама едва се побрали в другото отделение. А отгоре четирима почти висят, хванати за ръце в невъобразима акробатична стойка върху плота…

Оказа се, че били все закъсали. И той им предложл – колкото успеят да се хванат на стойката, толкова ще имат тройки…

Можеше и още двама да се хванат – нали не става дума за позата…

Имаше страхотно чувство за хумор. Харесваха го, учеха я пустата физика – в рамките на възможното, разбира се. Защото любовта към физиката не е естествено чувство в човека…

21.

Колеги по работа – бол. Колеги по мислене и разбиране – малко.

Не твърдя, че мисленето ми е правилно и разбиранията ми единствено верни. Обаче – имам аргументи защо мисля по този начин и какво смятам за логично и хубаво.

Насреща ми обикновено са излизали все с един аргумент: така пише в… И изброяват – правилата, закона, дебелите книги…

Само дето и правилата, и законът, и дебелите книги обикновено ги създават хора, никога не занимавали се с учителството. Не пропедаване, а учителство.

Тъй като едно е да четеш лекции пред студенти – понякога една лекция години наред, друго е да си учител. Което обхваща наедно куп дейности. И преподаването обикновено е основата. В най-добрия случай.

Смешно ми е, когато по разпределенията са слагали печат: „Одобрил. Специалист…“.

Специалист…

Специалист, защото са сложили на вратата му табелка с тоя надпис. Обикновено е човек, уреден на длъжността – или като „наш човек“, или…

Как да ви кажа… Директор никога няма да назначи за свой помощник по-умен. Тъй като усеща – оня ще го измести. Или поне ще трябва да се пази от този риск.

Затова назначава по-глупав и некадърен. А после, когато директорът си замине, заменилият го некадърник назначава за помощник… Правилно – по-некадърен…

И нивото логично и нормално спада ли, спада…

Учителят няма как да бъде заменен от ученика. И затова умният – повтарям: умният! – учител подпомага умния ученик. Открива го, подкрепя го, понякога дори го тласка напред. Хем няма риск да бъде заменен – абе, кой ще се заеме с тая трудна даскалска работа… Хем се радва като градинар на създаденото.

Разбира се, ако умее да създава. Което е много, много трудно.

Най-напред трябва да го е създал в себе си. Няма как да четеш – а съм го виждал и в буквалния смисъл! – учебника на учениците и да смяташ, че те уважават знанията ти…

По този случай. Обикновено забранявах учебници в клас. „Те ви трябват у дома – казвах – Каквото искате да видите, тогава го гледайте. Тук ви трябва книгата и акъла. Да мислите върху написаното…“

Книги исках. И често – няма какво да се лъжем – учениците ги носеха. Последните години – в телефони и таблети. Удобно…

А това дразнеше и колеги, и редките „гости“. Не можаха и не можаха да схванат, че учениците се улесняват, а учителят затруднява. Да следиш под око кой къде зяпа… Не е лесно… Но е хубаво – за да им е удобно, за да могат да работят. Твое натоварване – за тяхна по-лека работа…

Иначе – да изпее някой учебника… Имало е такива случай, разбира се. При което действах твърдо. Бях предупредил – без зазубряне. В такъв случай следваше наказание. Правене за смях. А един учител винаги може да направи за смях зубрача. Винаги!

Жестоко, но ефективно. Просто спираш погрешно развитие.

Което, между другото е много полезно днес. Повтарянето на чужди мисли, де… Слушаш шефа, началниците, премиера, партийния лидер… И повтаряш – понякога, за разнообразие, вариативно.

Полезно…

А при мисленето е вредно, изключително вредно.

Та затова се мъчех да развивам мисленето. Нали учим за живота, не за оценката?

Съчетание – книгата и мисленето. Авторът дава идеята и старта, ти тръгваш напред. Пък… Където стигнеш. От теб зависи…