М И Р А ЖЪ Т

Отново бяхме в Либия със Станко Христов. След като обиколихме десетки наши обекти в Киренайка и Триполитания, трябваше да отидем и в другата голяма провинция   Фезан, която граничи с Чад, Нигер и Алжир с главен град Себха.

За да пристигнем по-бързо (разстоянието е 1000 км.), реших да пътуваме със самолет. Качихме се на един малък “Фокер” и отлетяхме от Триполи.

По едно време самолетът се заклати доста силно, придружено с леко пропадане.

“Моля затегнете коланите и преустановете пушенето.”, съобщи по уредбата капитанът на самолета.

Скоро въздушното течение започна да подмята самолета като детска играчка. Пропаданията зачестиха, започнаха и силни наклони на машината, при които всичко от полиците изпопада върху пътниците.

Положението стана наистина критично. Хората започнаха да крещят и повръщат, а пропаданията станаха още по-дълбоки. Екипажът едва успяваше да овладее машината.

“Брей, мамка му, така ли ще свършим?”, едва успя да каже Станко.

“Изглежда. Нелепо, нали?”, отговорих аз, но в следващия момент само коланът ме задържа да не го прескоча и да се озова до отсрещния прозорец. Пропаданията продължаваха и машината почна да губи височина.

“Сбогом”, успя да извика Станко, за да надвика писъците на обезумелите от ужас  пътници.

“Не още. Много ни е рано.”, викнах и аз, държейки се здраво за предната седалка. По всичко личеше, че екипажът, макар и много опитен (бяха холандци), едва ли ще успее да стабилизира малкия самолет и да да го изведе  от тези мощните  турболентни въздушни течения., които всеки момент можеха да го завъртят около оста му и... И край.

Без да крещя неистово като останалите пътници, аз си помислих колко тъпо може да завърши жизненият ми път. Макар и за секунди, спомени от живота ми и лица на скъпи хора започнаха да се сменят едно след друго.

Най-после самолетът се поуспокои, докато накрая съвсем се стабилизира. От кабината излезе капитанът направо вир-вода и каза:

“Край, успяхме. Опасността премина. Самолетът е напълно в ред и без проблем ще стигнем Себха.”

Пътниците, които до скоро викаха и четяха молитвите си, отново се разкрещяха, но този път от радост, че смъртта ни бе отминала.

“Прав беше, че още ни е рано да мрем”, каза Станко, не можейки с треперещата си от преживяното ръка да уцели цигарата със запалката си.

Кацнахме в Себха със залепнали по гърбовете ни ризи. На летището ни чакаха началникът на обектите във Фезан, инж. Минев и главният механик, инж. Цветанов.

След като се ръкувахме, Минев попита:

“Как мина пътуването?”

“Много добре, даже успяхме да се запознаем и със Свети Петър, но този прекрасен старец, след като провери в тефтерите си каза, че ни няма в неговите списъци и понеже не ни се ходеше в ада, решихме да продължим за Себха”, опита  да се пошегува Станко и разказа с няколко думи какво бе станало.

“Важното е, че пристигнахте живи и здрави.”, радостно отбеляза Минев.

Следващите дни се запознахме с нашите обекти във Фезан: Себха, Мурзук, Убари, Гат, Брак.

За да се стигне до обектите извън Себха, трябваше да навлизаме на стотици километри в пустинята. Тези пътувания за мен бяха най- интересни, особено  до Мурзук, Убари и Гат, (от който започва самия център на Сахара. А за  масива, (по-скоро плато или планина ) Акакус, в който изобилстват такива фантастични скални образования, каквито, извън тази необятна пустиня, едва ли има някъде другаде по света и то в такива количества и разнообразие, просто не намирам думи. То просто трябва да се види, защото и най-доброто му описание ще бледнее пред неговата неповторимост. Там има запазени и скални рисунки, чиято възраст се измерва с много хилядолетия. Гледката просто е зашеметяваща, особено при изгрев и залез слънце. Дори и не се опитвам да започна с описанието им.

Но за тези пътувания, както и навлизането ми в Чад, Нигер и Алжир от района на Фезан по време на следващите ми командировки,  вероятно ще разкажа друг път. Тук ще спомена накратко само за пътуването ни до Брак, - един оазис в Сахара, в който строяхме къщи за бедуините.

Тръгнахме рано сутринта с един Лендровър - ние със Станко, главният механик и един монтьор от обекта в Брак, който беше дошъл в Себха за резервни части, които също натоварихме в колата. Естествено, за мен беше много интересно да шофирам в пустинята и затова седнах зад волана. Попитах колко километра са до Брак, но „местните” колеги ми отговориха, че зависело и се движело от 120 до 250 километра. Не попитах от какво зависи тази огромна разлика, защото и без това пътувахме за там и можех сам да разбера отговора.

Път, разбира се, нямаше и ние пътувахме по пясъка. Нямаше даже и постоянни следи, защото вятърът от преди два дни ги беше заличил. На компас също не можеше да се разчита, защото в тази област той се върти като обезумял и показва каквото намери за добре, разменяйки  непрекъснато местата на четирите посоките на света.

По едно време започнаха да се появяват дюни и то така, че ако решиш да заобиколиш всичките, разстоянието може да стане и петстотин километра. Вече имах малък опит как се пресичат дюни, а и механикът ми обясни още веднъж тази техника. Наближаваш дюната с максимално възможна скорост, атакуваш я фронтално ( за да не се обърнеш настрана) и не се плашиш от появилата се, още преди да стигнеш подножието й, плътна “стена” пред теб. Когато над стената започнеш да виждаш светлина, значи си при върха, отнемаш малко газта, хващаш здраво волана и чакаш да полетиш във въздуха. Едно неповторимо изживяване.

Пресякохме и малки и големи дюни и когато се намирахме в полет, викахме “ура”. И как да не викаме като най-възрастният от вас беше Станко, но нямаше и четиридесет години.

Е, преодоляването на една дюна, особено ако е по-голяма, е свързан с  определен и то не малък риск. Ако другата страна на дюната е „изгризана” от вятъра, опасността колата да се обърне по покрив, е повече от вероятна. По-късно лично излетях от върха на една огромна дюна с едва ли не отвесна  обратна страна, но извадихме невероятен късмет и въпреки че прелетяхме във въздуха не по-малко от 35 – 40 метра „ Ансамбълът на пустинята” остана невредими. Но това стана по друго време и на друго место и няма нищо общо с Брак.

Дюните свършиха и пред нас отново се ширнаха безкрайните пясъци. По едно време започнах да виждам нещо, което ме сащиса. В далечината блестеше прекрасно езеро, което ставаше все по-ясно и по- синьо. По брега му имаше дървета и няколко къщи като вили. Имах чувството, че гледам картината “Охридското езеро” на художника Борис Денев. Дори ясно се виждаха и отраженията на дърветата във водата. Явно това не беше оазисът Брак.

“Шефе, гледай, гледай”, развикаха се момчетата.

“Какво да гледам ?“, запитах  “с недоумение”.

И те един през друг започнаха да ми казват това, което и сам виждах много ясно.

“А, момчета, вие нещо не сте в ред. Трябва да ви върна в България, докато не сте откачили съвсем.”, казах колкото може по- сериозно.

“Ама, ти наистина ли не виждаш езерото, къщичките, дърветата, та и отражението им във водата?”, искрено учуден запита Станко.

“Стига с тези глупости. Освен пясъци, нищо друго не виждам. Я си разтъркайте очите.”, продължавах да твърдя, че не виждам миража.

“Брей, да не съм слънчасал? Но нали и те двамата виждат същото?”, чудеше се Станко.

“Разбира се ,че ще го виждат след толкова време в пустинята. Но за теб, дето само преди месец и половина беше в България, нямам обяснение.”, не отстъпвах аз.

Видях, че те наистина се смутиха, разсмях се и им признах, че естествено и аз виждам това, каквото и те. Успокоени, те дълго се смяха, аз разбира се също.

Колкото повече наближавахме езерото, толкова то се стопяваше, докато накрая изчезна съвсем. Това беше най-хубавия мираж, който съм виждал в Сахара. Гледката наистина беше страхотна. Просто започваш да си мислиш, че не си земен човек.

Пристигнахме на обекта и веднага съвещание, след това оглед на къщите. При една къща видях някаква черна гадинка и преди техническият ръководител да  извика, я ритнах и тя отлетя на няколко метра. Веднага ми обясниха, че това е черен скорпион, който е много опасен. Откъде можех да знам това? Сигурно бях пропуснал да видя в учебниците по зоология  картинка на скорпион. Дилетантска работа. Добре, че още в Триполи ме посъветваха да си купя леки ботушки.

След обяд посетихме един съседен, направо девствен оазис, в който за пръв път видях пустинни зайчета, които ако застанат неподвижно и не си мърдат ушите, много трудно могат да се забележат – абсолютна мимикрия. Но ловджийските ми подвизи в Сахара са предмет на друг разказ.

Преспахме в Брак и на другия ден се върнахме в Себха. На връщане, въпреки огромното ми желание, нямаше никакъв мираж.  Миражите, както е известно, не могат да се поръчват. Това да не е кръчма.

В Себха пък ми показаха други странни неща. Първо един буркан, с надупчена капачка, в който имаше голям скорпион, а до него останки от щипките на по-малък негов събрат. Човекът, който затворил скорпионите в буркан и им пущал мухи през дупките на капачката, трябвало да отиде на друг обект, където останал няколко седмици и от малкия скорпион останали само щипките му. Значи и при тях има канибализъм, въпреки че скорпионите издържат месеци, без храна.

После пък от една туба изляха бензин в кръг, и в него пуснаха скорпионът канибал. Той се защура като луд, но щом достигнеше до кръга, миризмата на бензин веднага го отпращаше в обратна посока. Когато запалиха бензина, скорпионът направо обезумя. Накрая се спря, заби жилото си под „мишницата” си и... утихна.

Дойде време да се връщаме в Триполи. Минев трябваше също да дойде за предстоящото голямо съвещание в Триполи, и за радост на Станко, тръгнахме с лендровъра. Горкият, не искаше даже и да помисли за “Фокер”, дори заяви, че по-скоро щял да тръгне с камила, отколкото със самолет. Говореше сериозно.

По време на пътуването от Себха до Триполи  успях да добия допълнителна и непосредствена, макар и все още малка, представа за тази необятна и многолика пустиня.

Но вече бях разбрал, че съм я обикнал завинаги.