Мисли
Прибирах се с влака от Пловдив. Навън ужасната зимна вечер търкаляше парчета сняг към огнената паст на преизподнята. Вятърът лакомо облизваше прозорците и се опитваше да ме докопа със замръзналите си зъби. Оплезих му се и се опънах блажено на седалката. Бях сам в купето. Песента на колелетата унасяше съзнанието ми някъде далеч, далеч. Задрямал съм, без да се усетя. Събуди ме отварянето на вратата.
- Свободни места?- попита някакъв чичка с намачкано турско яке и педерастки гласец. Кимнах и се унесох в дрямка. Онзи разкопча якето си, настани се срещу мен и се втренчи в тавана.
- Закъде пътувате?
- До Пазарджик - отвърнах и се усмихнах. На ризата му имаше петно от лютеница или лайно.
- Аз съм за София. Казвам се Мирослав, за приятелите Мими.
- Стоян... и мразя София.
- Разбирам, приятелю, но все пак и този град си има добри страни. Купонът там винаги е най-здрав.
- Зависи.
Влакът навлезе в гара Стамболийски и новият ми познат млъкна. Светлините на гарата нахално се наместиха в полут ...