28.03.2008 г., 8:04 ч.

мисли 

  Проза » Разкази
1562 0 9

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

4 мин за четене
  

Мисли

 

 

 

Прибирах се с влака от Пловдив. Навън ужасната зимна вечер търкаляше парчета сняг към огнената паст на преизподнята. Вятърът лакомо облизваше прозорците и се опитваше да ме докопа със замръзналите си зъби. Оплезих му се и се опънах блажено на седалката. Бях сам в купето. Песента на колелетата унасяше съзнанието ми някъде далеч, далеч. Задрямал съм, без да се усетя. Събуди ме отварянето на вратата.

- Свободни места?- попита някакъв чичка с намачкано турско яке и педерастки гласец. Кимнах и се унесох в дрямка. Онзи разкопча якето си, настани се срещу мен и се втренчи в тавана.

- Закъде пътувате?

- До Пазарджик - отвърнах и се усмихнах. На ризата му имаше петно от лютеница или лайно.

- Аз съм за София. Казвам се Мирослав, за приятелите Мими.

- Стоян... и мразя София.

- Разбирам, приятелю, но все пак и този град си има добри страни. Купонът там винаги е най-здрав.

- Зависи.

Влакът навлезе в гара Стамболийски  и новият ми познат млъкна. Светлините на гарата нахално се наместиха в полутъмното купе.

Влакът постоя малко, почуди се, па взе, че тръгна.

Из коридора се чу топуркане, но никой не влезе при нас.

- Отивам в София за откриването на ново заведение - обади се Мими. - Ти искаш ли да дойдеш, имам покана за двама?

Погледнах го и пак се засмях.

- А пари за билет? Аз нямам.

- Няма проблеми - ухили се Мими и ми хвърли закачлив поглед - ще има много поркане, мажоретки от цирка... а и не лоши момчета.

Замислих се за миг. Той не ми предлагаше нищо ново и все пак не беше лошо да се опита. В главата ми изплува смътната идея,  че на другия ден имам някакъв ангажимент.

- Не става.

- Хайде, ела, моля ти се!

- Не става!

Мими се отпусна назад и загледа приближаващите светлини на гара Огнянаво. Мълчанието увисна между нас като тънка сребърна нишка.

- Искаш ли да ти духам? - каза изведнъж той. - до Пазарджик има време, а и кондуктор скоро няма да мине.

- Не става.

- Много съм добър, ще видиш.

- А да те изчукам не щеш ли!?

Очичките му се разшириха и изцъклиха като на смок в ерекция. С треперещи ръце започна да разкопчава панталона си.

- Ей, какво правиш?

- Нали ще ме ебеш?

- Ще те еба, но не сега - ухилих се гадно.

- Моля ти се! Хайде, един път набързо.

- Не става.

- Хайде, а може, ако искаш и да ти подухам.

Мълчанието увисна в купето, навявайки чувството на среднощна морга. Фаровете на автомобил просветнаха в тъмнината и отлетяха към мечтите, скрити на северния полюс. Падаща звезда проряза небосклона, оставяйки красива нежна диря. В този момент една мечта ставаше реалност, един зъл дух умираше.

- Хайде! Ще ти дам някоя кинта и бутилка водка.

- Бутилка водка ли? Я дай да я видя!

Той бръкна в чантата си и изкара една бутилка водка „ Московская". Припи ми се като на животно. Влакът подминаваше гара Синитево. Станах, хванах гърлото на бутилката и му казах:

- Лапай!

В момента, в който пръстите му докоснаха ципа на дънките ми, го изритах с всичка сила. Мими изквича и се дръпна назад. Изритах го още един път, но не с коляното, а с кубинката. Главата му подскочи, от устата му рукна кръв и той се давеше в нея, опитвайки се да ми каже нещо. Третият удар съвсем го довърши. Лицето му представляваше кървава пихтиеста каша, която не бих изял, без да се издрайфам поне един път.

Отворих вратата на купето и се обърнах.

- Извинявай, приятел! Не мразя педерастите, Но ми се пие сам.

И тогава Мими ме усмърти. Ей така уби ме... Само с две думи.

- Човече, защо? - изхлипа през сълзи, взе кървавата си глава в шепи и се разплака още по-силно.

А аз седях на вратата като препариран и го разбирах.Т ова беше най-страшното -разбирах го. Разбирах сълзите му, смешния глас, дори омачканото яке - на него му беше жал, беше му жал за всичко и всички - беше му жал за причудливия му вид, за студа отвън, за блъскащите се насам натам човечета, беше му жал и за мен -неговия телесен и душевен мъчител.

Жал се излъчваше от всяка фибра на свитото пред мен тяло, жал безгранична.

За съжаление жалостта е заразна... поне за мен.

Прегърбен под внезапно затисналата ме тежест се обърнах и тръгнах.

Без да се сбогувам.

Закрачих по коридора.

Влакът навлизаше в гара Пазарджик.

Точно преди да сляза усетих нещо мокро на коляното. Беше кръв - не от моята.

На перона разни типове и мадами се натискаха да се качат. Обърнах се и изгледах отминаващия влак. На прозореца на едно от купетата се мъдреше окървавената муцуна на Мими. Пратих му въздушна целувка и се запътих към ресторанта на гарата.

Идеше тежка, тъмна, тъжна, страшна нощ.

Часовникът на гарата показваше 00. 26.

 

 

 

Не съжалявайте за хубавите мигове,

не съжалявайте за тежкото пиянство,

не съжалявайте за детски спомени,

не съжалявайте за времето пропуснато,

във шепи си

                 глава

                        вземете

                                    и плачете,

плачете,

            плачете,

                        плачете

                                   със

                                        големи сълзи.

Плачете за душите вкочанени.

© Стоян Владов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аплодисменти и от мен!!!
  • Най-къртещата и поетична "мръсна" проза, дето съм чел напоследък! Стояне... и аз те разбрах! Всъщност съм разбирал много преди да се познаваме, и ти така... та така!
    П.П. Зори, и аз съм роден в най-голямото село - София, демек! И не съм първо поколение софиянец! Всъщност семейната ми хроника се води от първата четвърт на 18. век - не е кой знае к'во, ама за тук - става. В една провинция на Османската империя - сега и викаме Пиринска Македония - сме почнали да я пишем, в края на една библия! Стоян не мрази града, даже не и хората - мрази ужасяващия "столичен" манталитет/всъщност - единственият "провинциален", откриваем на тези 111 000 кв. км./! Мрази и тъмното у хората/деструктивното тъмно!/, мрази и мразенето, както и неразбирането! Капиш?!
  • Тъжно. Тъжно. Тъжно.
    Адски силно.
    Реално.
    Продължаваш...филма...а аз гледам...и съм там.
    Иска се много кураж...и болка...за да се напише нещо такова!
    Браво, Стояне!
    Аплодисменти.
    Голям си!!!
  • Жал безгранична...Ех, Стояне!
  • Aз,се разревах!...Само едно не ми хареса обаче-Защо мразиш София?Аз,съм софиянка 5то поколение,от семейство с традиции и висока култура и подобни провинциялни комлекси,адски ме дразнят!В,Пазарджик се раждате талантливи хора и бас държа-там сигурно е много уютно и приятно...но,айде да не се обиждаме на софиянци и провинциялисти!
  • Защо?
    Толкова пъти си задаваме този въпрос за хиляди неща...
    Аз за себа си рядко намирам задоволителен отговор.
    Тъжно и черно ми стана
    Поздрав
  • Прочетох...изгубих се...и не мога да се намеря...
    тъжно...черно тъжно...ех, Стоян...!!!
  • Жестоко,цинично,но верно...Моите аплодисменти!
  • Прочетох го...Нищо,че май не трябваше...Не очаквах такъв финал,натъжих се...Странно ми е и тъжно...
Предложения
: ??:??