Беше късна съботна вечер, в която повечето хора бяха навън, за да се забавляват. Какво по-нормално занимание за млади и неангажирани с житейските проблеми индивиди. На пръв поглед беше така, но понеже всяко правило си има изключения, така и тук имаше изключение. Нашият герой си беше вкъщи, седеше сам в удобното си кресло и съзерцаваше. Погледнат отстрани изглеждаше като статуя на мислител от древността, който със сигурност беше обременен с решаването на някакъв сериозен проблем. Всъщност истината не беше чак толкова далеч. Той наистина премисляше нещо, което явно беше достатъчно сериозно, за да го откъсне от заобикалящата го действителност.

Бяха изминали само няколко дни от настъпването на астрономическата пролет, която със все по-голяма сила събуждаше всичко за живот. Само върху него сякаш не можа да повлияе и той оставаше все същият бледен юноша. Всъщност отдавна беше минал юношеската възраст, може би годините му наброяваха около 23-24, което го правеше мъж, който тепърва се изправяше срещу света. Когато рязката светлина от запалването на лампата озари лицето му, стана ясно, че беше съзрял доста преди да достигне тази си възраст. Той се наведе напред и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, от което извади тефтер и химикал. Когато го отвори стана ясно, че това не беше тефтер, а по-коро някакъв дневник, в който той водеше записките си. Зачете се в последно написаното:

24 март 2010 г.

Чувствам се отново раздвоен. Това второ мое аз се проявява само вечер, когато остана сам. Сам, изолиран от всичко и всички. Тогава моят мистър Хайд излиза от сенките и превзема цялата ми същност. Не, той не е злобен, не е в състояние да нарани никого... освен може би мен самия. Естествено не ме наранява физически, но психически и емоционално ме смазва, чувствам се като развалина след всяка негова поява.

Престана да чете, сякаш го беше страх да продължи. Едри капки пот избиха по челото му, а сърцето му започна да препуска бясно. Имаше чувство, че главата му натежава, а слепоочията му ще се пръснат пулсирайки. Неговият мистър Хайд се завръщаше в съзнанието му все едно го беше приканил с прочетеното в дневника.

Всъщност се оказа, че когато беше обладан от второто си аз, той заприличваше на съвсем различен човек. Лицето му вече не беше така угрижено, а усмивката се плъзгаше по устните му. При всички положения изглеждаше по-щастлив, отколкото преди превъплъщението си. Цялата промяна се състоеше в това, че другият в него свободно можеше да размишлява върху неща, които той сякаш нарочно подтискаше някъде дълбоко в съзнанието си.

Можеше да се концентрира върху въпроси, свързани с цялостната му отдалеченост от света, неговата изолация, която по всичко личеше беше плод на някакъв проблем, който се опитваше да затрие някъде така, че да не може да го намери никога.

Но нищо не можеше да бъде скрито от мистър Хайд, той беше способен да намери всичко, колкото и добре да беше скрито в съзнанието му.

Естествено, след много си визити неканеният гост беше достигнал до определени изводи и решения на проблема, но все още се нуждаеше от малко време, за да завърши мисията си. Мисия, която докато не довърши, нямаше да напусне мислите на своя преносител.

Тук дойде моментът, в който Хайд започна да обобщава нещата. Беше му ясно, че дълбоко заровеният проблем се дължи на едно взаимоотношение, една любовна авантюра, която беше оказала силно влияние върху нашия герой. Каква може да бъде тази авантюра, за да бъде запратена в дъното на пропастта от спомени, толкова дълбоко, че само мистър Хайд да успее да достигне до нея?

Това беше тя, „Авантюрата”, с главно А. Това беше взаимоотношението, за което мечтае всеки човек, това беше истинската и чиста любов, с която един индивид може да дари друг. Любов, която човек изпитва веднъж в живота си, смятайки, че срещу него е неговата половина, с която е готов да изживее годините си. Но това чувство не беше оценено, не беше възприето така, както му се искаше на нашия герой. Беше възприето като една мимолетна авантюра, една свалка, един флирт. Естествено това го довърши и след безбройните нощи, в които се обвиняваше, че си е позволил да изпитва подобни чувства или по-скоро, че ги беше споделил и не беше разбран, а по-скоро отритнат, той запрати този спомен, тази мисъл дълбоко в съзнанието си, опитвайки се да не се сеща никога за нея.

Тук мистър Хайд се усмихна, а лицето ми грейна като звезда сред тъмната нощ. Той беше достигнал до дъното, беше стигнал до корена на всичко. Осъзна, че нашият герой не е допуснал грешка, че не е сгрешил и не трябва да се обвинява. Само, когато осъзнаеше това, той щеше да бъде свободен, истински свободен...

Беше заспал върху бюрото, когато първите слънчеви лъчи започнаха да галят лицето му. Събуди се изтощен и изнемощял. Погледна дневника си, в който със странен за него почерк беше написано:

25 март 2010 г.

Единствено, когато приемеш нещата, когато се отърсиш от усещането за грешка и вина, ще бъдеш свободен да живееш живота си и да обичаш отново. Не бягай от любовта, не се опитвай да я забравиш, а се опитай да се срещнеш с нея отново.

                                       За последно твой, Хайд

Сигурен, че е разбрал посланието, той се усмихна, прибра дневника в бюрото си и беше сигурен, че никога отново няма да го извади, никога нямаше да има нужда от него.