Във всяко малко населено място читалището е онзи важен духовен храм, без който не може да има просвещение. То те учи на любов към книгите, на обич към родното и българското, съхранява миналото на родното ти място и те оформя като българин. Още от дете ти се свързваш с него по всякакъв начин – дали ще е заради библиотеката към читалището, която трябва да посетиш заради спъска с книги за прочит през лятото, или ще е заради някоя певческа и/или танцувална школа, която посещаваш, ти ставаш част от живота в него. И него го има заради всички нас.

   Моето читалище в град Пещера ме оформи като личност и творец. То не спираше да обогатява културата ми и да ми дава знания наред с училището. То откри в мен силните ми страни и не се спря пред нищо, за да ги развива. Превърна ме в едно от децата си и ме приюти под стряхата на книгите си. Запали искрата на твореца у мен и ме провокира не само да чета, но и да пиша. Подсказа ми, че дори и в малките градчета може да има смели творци, които да си заслужава светът да чете. Защото не е важно откъде тръгваш, а какво носиш в сърцето си и какво искаш да постигнеш.

   Главният библиотекар към НЧ „Развитие – 1873“ – гр. Пещера Богдана Сиракова се превърна в моя духовна майка, заради която още повече обичам своето читалище. Тя ми бе строгият критик, но и безапелационният вдъхновител по пътя на моето себеизразяване. С нюха на истински изследовател тя все още открива местни таланти, които да води в литературния свят, защото нови автори трябва да има на нашия небосклон и те са онази промяна, от която се нуждаем не само в литературния свят. Те ще са хората, които ще разбиват оковите на невежеството, където и да стъпят.

   Когато читалището дава за теб, ти също трябва да му върнеш жеста, а какъв по-хубав начин от това да се включваш в инициативите му, да вдъхновяваш такива и да подкрепяш любовта към книгата у децата. От дете до възрастен съм го правила от сърце. Различните мероприятия за насъраване на четенето, насърчаването на млади хора да пишат и споделят творчеството си, срещите с ученици, срещите с автори, популяризирането на пещерски автори зад граница и още много други дейности са само малка част от личния ми принос към моя малък храм на знанието и книгата.

   Читалището облагородява, създава чисти души, свързва хора с общи интереси и разпръсва светлината на просветата, където го има. Ето защо още от Възраждането то е едно от местата, на които се съхранява българщината и то е толкова важно колкото са важни и училището и църквата. Тези места са храмове на душата, на знанието, на творчеството и в тях обитава Бог, защото в началото бе словото и словото бе у Бога. Изказаното слово после се претворява на белия лист и оставя посланието си за всеки готов да го прочете. То остава да пребъдва във вечността.

   Осъзнат дълг на всеки от нас е да се опитаме да заведем все повече хора до този храм като децата си, приятелите си, колегите, хората от нашата общност. Нацията ни се е изградила и съхранила, защото е имала читалища. А за мен досегът с читалището е и нужда, изградена през годините. Навик, от който не мога да се лиша. Част от живота, към която желая да правя повече хора съпричастни, защото има смисъл, защото е нужно, особено в безпросветното време, което ни е налегнало като воденичен камък. За да не живеят нашите деца под осъждение в тъмата на незнанието.