,, Имало едно време един град, който никога не свършвал. Както и да вървиш — наляво, надясно, нагоре, надолу, все си в града. Хората там били свикнали с това. Нямало табела „Край на града“, нямало поля или гори. Само улички — криви, прави, павирани, асфалтирани, мокри от дъжд или топли от слънце.,,
Няма безкраен град. Има някой, в когото няма край. И понеже няма край, затова и времето е спряло, точи се бавно или прекалено бърза.
Този някой не знае това, защото в него няма край, край на нещо. А когато няма край, няма и начало. И не можеш да отмериш нито време, нито нищо. Затова градът е безкраен.
,,Имало всичко — часовникари, които поправяли часовници, които никой не носи. Библиотеки с книги, които се пишат сами нощем. Малки кафенета, където кафето се сервира с мисъл вместо захар: „Понякога си струва да не бързаш.“
Главният герой, разбира се, бил пътешественик. Не пътешественик като от историите — с карта, компас и раница. Не. Той просто се събудил една сутрин и решил, че ще намери края ...