Моето усещане за творбата ,, Приказка за безкрайният град,,

,, Имало едно време един град, който никога не свършвал. Както и да вървиш — наляво, надясно, нагоре, надолу, все си в града. Хората там били свикнали с това. Нямало табела „Край на града“, нямало поля или гори. Само улички — криви, прави, павирани, асфалтирани, мокри от дъжд или топли от слънце.,,

Няма безкраен град. Има някой, в когото няма край. И понеже няма край, затова и времето е спряло, точи се бавно или прекалено бърза.
Този някой не знае това, защото в него няма край, край на нещо. А когато няма край, няма и начало. И не можеш да отмериш нито време, нито нищо. Затова градът е безкраен.

,,Имало всичко — часовникари, които поправяли часовници, които никой не носи. Библиотеки с книги, които се пишат сами нощем. Малки кафенета, където кафето се сервира с мисъл вместо захар: „Понякога си струва да не бързаш.“
Главният герой, разбира се, бил пътешественик. Не пътешественик като от историите — с карта, компас и раница. Не. Той просто се събудил една сутрин и решил, че ще намери края на града.,,

Кой не носи часовник? Казват, щастливите хора. Но в случая, времето в безкрайния град е спряло и часовниците са спрели. Затова са ги
занесли на поправка, но не са си ги взели обратно, за да ги носят, защото в безкрайния град времето не можело да бъде отмерено и хората не знаели кога да отидат при часовникаря. Книгите в библиотеката се пишат сами и то нощем, защото хората в безкрайния град мечтаели и се надявали. А това те правили именно нощем, когато оставали сами. Мечтите и надеждите им били различни и всеки ден с нещо се променяли, затова книгите се пишели всяка нощ по нов начин. И сами. Мислите в кафенета, вместо захар. Вместо захар, защото някои мисли са сладки. Когато те осенят на време и вземеш правилно решение или някоя мисъл ти помогне в някакъв проблем. В случая за мен мисълта да не бързам ми помогна много. Както е станало и с пътешественика, който решил да намери краят. На града или този, който вътре в него иска да бъде открит.

,, Взел си ябълка, сложил си шапката, заключил вратата и тръгнал. Минавал покрай сгради, които се издигали, докато ги гледаш. Пресичал площади, на които хората водели дълги, сериозни разговори със сенките си. На една улица се продавали спомени — под формата на малки стъкленици. „Това тук е ароматът на неделя сутрин. Пет сребърника.“,,

Кое се издига, уголемява и придобива важност и значение? Което гледаме, на което обръщаме внимание и даваме от енергията си. То се издига по-високо от нас, а понякога и ни погубва в себе си, защото е станало по-голямо и много по-силно от нас. По площадите хората говорели със сенките си, защото никой не е истински, понеже живеел в безкрайния град, в който времето не можело да бъде отмерено, защото нямало край и начало. И те говорили със сенките на себе си, тези които искали да бъдат, които са или които са били. Спомените се продавали в стар антикварен магазин, в който като трезор за стволови клетки, които се замразяват, за да се използват при нужда, се пазели спомените на хората. За да може, когато пътешественика намери краят на града и развали магията, и хората да могат да станат истински, като си вземат спомените и си спомнят кои са.

,, Пътешественикът си купил една — с аромат на стар фотоалбум, който никога не е бил отварян. Ден след ден вървял. Случвало му се да спи в хотел, където сънищата се поръчват от меню. Избрал „Морски бряг при изгрев“. Прекрасен сън. Малко солен.,,

Стар фотоалбум, който никога не бил отварян. Тук това толкова силно ме заболя, че.. Обясних си го, че не е отварян, защото хората от снимките вече са починали, но са си нямали никого, на когото да оставят миналото си в тези снимки. Дърво без корен и клони са били.
Незапомнени ще бъдат. Живот напразно изживян, ако никой не те помни, споменава, ако не си научил някого на нещо, не си му помогнал, не си обичал, няма кой да ти бъде благодарен за нещо.... и да те помни, имайки този фотоалбум. Или да оставим миналото там, където му е мястото, в миналото. И да не го отваряме повече.
Ден, след ден вървял, а после си поръчал сън. Човек не сънува, когато е прекалено уморен, когато в него няма и липсва край, на някаква болка, която го мъчи и отнема съня му. Сънят, който си е избрал е солен, защото не се е сбъднал наяве.

,, Веднъж стигнал до уличка, по която часовете вървели наобратно. Там казал едно изречение и после забравил, че го е казал. Но усетил, че е било важно. Срещал хора. Някои го питали „Ти от кой квартал си?“ Други просто кимали, сякаш го познават.
Имало един старец, който твърдял, че краят на града е там, където хората спират да питат „Защо?“. А една дама в черно му прошепнала: „Краят не е място. Краят е състояние.“,,

На тази уличка часовете вървели наобратно, пак по същата причина, че нямало край в безкрайния град и той станал като пясъчен часовник, в който когато се напълни едната половина, времето го обръща, за да се напълни и наобратно.. да се върнем в началото, да си спомним кои сме, откъде сме тръгнали, произлезли... род, корени.. Пътешественика е искал точно това, но го е забравил, защото е пропуснал момента, в който да го направи. Да си спомни кой е, какво и кого е обичал... Затова после е срещнал хора, с които се познава.. може би от минал живот и с хора от бъдещето, които още не познавал. Още един шанс да си спомни.. А не е ли така и в живота? Има хора, с които не се познаваме, но се чувстваме близки, сякаш цял живот сме се познавали. И други, които уж познаваме и то с години, но се оказва, че никога не сме познавали и не сме си били близки. Твърдението на стареца, насълзи очите ми, защото това което е казал е именно така! Краят е там, където спираш да го търсиш и да задаваш въпроси. Краят е състояние, да, и според жената в черно. Всичко е в нас самите, всичко! Отвън са само нещата, от които имаме нужда физически, за да поддържаме живи нещата, които са в нас. И себе си.

,,Минавали години. Градът се променял — сгради се местели, улици изчезвали, нови пониквали нощем като гъби. Но пътешественикът не спирал. Не защото търсел края — а защото вече го беше забравил. Вървеше, защото това беше станало същината му. Една вечер, след като се беше уморил, седна на една пейка. До него седна момиче с китара, което свиреше песен без думи. А градът — пулсираше около тях: улични лампи премигваха, прозорци се отваряха, часовници звъняха, но никой не бързаше.,,

Когато времето спре, понеже няма край и начало-всичко мутира, променя се, за добро, но по-често към лошо. Когато много си обсебен от някаква цел или идея и не спираш да се бориш за нея, тя или се случва, или те погубва. Но преди да те погуби ти забравяш себе си. Обезличаваш се. А се случва пак тогава, когато забравиш. Но не себе си, а това което искаш. Да пускаме ненужното или да не се вкопчваме в нещо или някого. Да можем да обичаме.  Пътешественикът продължил да върви, защото това станало същината му. Когато дълго време искаш усилено нещо, забравяйки себе си, това нещо вече става навик и твоя същина. И не ти живееш с идеята, а идеята живее с теб. Когато се чувстваш комфортно с някого без думи, всичко се успокоява и вече спира да бърза, сякаш всяко търкулнато топче спряло къде да е, е намерило своята дупка.  Мълчанието с някого не те напряга.. Или просто няма нужда от думи.

,, Тогава той разбра: краят на града е там, където си позволиш да спреш и да си — просто — там. Без цел. Без нужда да тръгваш.
И така той останал. Или може би тръгнал пак. Никой не знае. Но ако вървиш достатъчно дълго по някоя уличка в твоя град… и я следваш, дори когато свършва на карта… Може би ще го срещнеш. Ще седи на пейка, ще яде ябълка и ще ти каже:
„Знаеш ли, мисля, че градът се движи с нас.“,,

Ако продължиш да се бориш за това, което искаш, въпреки че не се случва, дори и на теория, камо ли на практика.. има повече шанс да го откриеш, отколкото ако се откажеш. Но в случая, човек сам решава кое, какво и кога е краят или това което иска. Понякога е като не спираш да се бориш, а понякога като спреш. А когато го откриеш този край или това което искаш, всичко около теб се променя по нов начин.
И вече не ти търсиш нещо, а то търси теб, намира те и върви заедно с теб.

Написах го на бързо. Исках и можеше да се потопя още и по-дълбоко, но времето от първият и всички последвали прочити минаваше и емоцията ми избледняваше. Тоест ставаше по-плътна, но различна от първоначалната еуфория. Затова побързах да го напиша, макар и много уморена и вече след полунощ. Но.. както и да изглежда моето усещане за тази творба, тя за мен е шедьовър, който няма да забравя. Не защото ще продължавам да я препрочитам, а заради чувствата, които я запаметиха в мен завинаги.

За мен тя е смисълът на смисъла във всичко, и за всеки, който може да го види... 

И не ме интересува кой е авторът. Все още стоически се старая да приемам сайта като литературен такъв с творби и автори.

Кой стои зад автора, отдавна няма значение за мен, защото за мен всички са еднакви. Никой не се е различил и отличил с нищо в моите очи. А единственият критерий за мен това да се случи е човек да казва истината, дори да не е в негова полза.

Сигурна съм никой тук не може да се похвали с това, така че.... кой, кой е.. има ли значение..