Молитва за умиращите

І.

Мъжът пристъпваше бавно по смълчаната улица, а пустинята го следваше по петите.
Вятърът навяваше пясък върху опустелия път, свиреше в стрехите на притъмнелите, мъртви къщи от двете страни и нашепваше древни слова в тишината.
Сивите очи на непознатия се плъзгаха по околните сгради, сякаш се опитваха да надзърнат вътре в тях, да разберат причината за това пълно обезлюдяване.
Не, че подобни празни, пусти градове бяха рядкост в тези неспокойни години. Златната треска бе преминала като степен пожар през страната и всички, които можеха (а дори и онези, които не можеха) се завтекоха към дивата пустош на Аляска, далеч от суровите пустини на Средния Запад. Случваше се цели градчета - предимно миньорски като това тук, да опустеят за една нощ. Цели семейства потегляха на запад, таейки в сърцата си надеждата да забогатеят като по чудо. Някои дори успяваха. Други само се заблуждаваха в това.
Ала онзи, който бе навлязъл неканен в мъртвото градче, усещаше, че не това са причините за мъртвилото, което беше заварил. Струваше му се също, че градчето не е толкова мъртво, колкото изглежда. Че някой следи всяка негова стъпка, всеки жест, всеки поглед. Може би така му се струваше. Или пък не.

ІІ.

Прах и пепелища.
Само това, навсякъде около него. Прах и пепелища.
И гробовната тишина на пустинията, тегнеща като първороден грях над всичко наоколо.

Вратите на бара изскърцаха, когато мъжът ги блъсна и влезе вътре. Тук цареше полумрак, но въпреки това той различи редиците маси и столове. Почти всички маси бяха отрупани с бутилки, повечето - полупразни. Карти лежаха на зеленикавите в сумрака покривки - асо пика се блещеше към очукания таван близо до пълен догоре пепелник. Два шлифера висяха на в далечния ъгъл, върху няколко стола бяха заметнати елеци от еленска кожа. И никакви хора.
Точно както предполагаше.
Мина зад отрупания с бутилки и чаши бар, отпуснал ръка върху дръжката на револвера, но не намери нищо с изключение на парчета стъкло, като от счупена чаша.
Нищо.
Веднага щом стъпи на улицата, онова чувство, че някой го наблюдава, се върна с двойна сила. Зад него, отстрани, отпред... заливаше го отвсякъде.
Единият край на напуканите устни на мъжа се изкриви нагоре в крива усмивка. Така си и мислеше.

***
Мина покрай останките на някаква сграда и спря да ги огледа. Прецени, че вероятно някога е била ковачница, но сега беше изгоряла почти до основи и не можеше да твърди със сигурност. Пък и нямаше кой знае какво значение.
И църквата.
Църквата.
Беше полуразрушена, схлупена като старица и излъчваше някаква едва доловима тъга. Една от стените й се беше срутила навътре и разкриваше покрито с останки помещение и амвон, оставен на милостта на пустинята.
Мъжът не влезе вътре. Дори не я доближи.
Нямаше смисъл. Знаеше какво ще завари там.

ІІІ.

Седна на стъпалата пред някаква сграда, може би публичен дом, и бавно си сви цигара.
Нямаше смисъл да бърза. Имаше достатъчно време. Онези, които го наблюдаваха от сенките щяха да се покажат едва с идването на нощта.
И когато това станеше, мъжът, който някога наричаха отец Хейн, щеше да е готов.
Вампири ли?
Де да бяха.

(следва)