Момчето от последния чин... Момчето със зелените очи... Той е красив, чаровен и така различен от всички останали... В един момент е саркастичен и агресивен, а в следващия от устата му излизат най-нежните думи... Като тайнствен оратор омайва женското сърце... Погледът му те пленява, а красивите неща, които изрича бавно, но трайно те заплитат в една здрава, невидима мрежа... Присъствието му е като магия - толкова сладко и неустоимо и така загадъчно...
Странно е момчето от последния чин... За някои е идеал, а други никога не биха се свързали с него... В душата му се преплитат нежност и агресия, състрадание и цинизъм, страст и безчувственост... Той е като магнит, съставен от два противоположни полюса, които всъщност се привличат и не могат един без друг...
Действията му предизвикват презрението на едни и копнежите на други... Колко момичета са плакали в самотните нощи за мъничко внимание от негова страна и колко са го пуснали в леглата си, защото са мислели, че така ще спечелят сърцето му...
Той казва, че някога е обичал... Много влюбен бил... Но нямало смисъл да се обвързваш сериозно... Дали е бил наранен и е страдал много? Или е открил, че връзките не са за него, че му трябва безгранична свобода?... Не знам и едва ли някога ще знам... Но в него има нещо наистина специално...
Момчето от последния чин... Как целува, как докосва, как те предразполага да му вярваш... Може би съм глупачка или пък наивна, но в него наистина има нещо... Той е лъчезарен, той е чаровен, той е обаятелен... Той накара нещо в мен да живне... Животът ми би бил коренно различен без тези красиви зелени очи... без момчето от последния чин...