Рада вървеше стремително, загърната в дебелото си палто, което спираше поривите на ледения вятър. Беше кучи студ. Бързаше, защото закъсняваше за смяната си. А го чакаше... него! Да се обади... Винаги звънеше точно в началото на смяната ú... Не искаше да пропусне обаждането му и затова ускори крачка. Краката ú, вкочанени от студа, не реагираха достатъчно адекватно на сигналите, които им отправяше мозъкът... В главата на Рада кънтеше само тази мисъл: По-бързо, по-бързо...
От две седмици живееше сякаш на автопилот, ядеше механично, вървеше механично, говореше също така... В нея звучеше само гласът на монаха...
Гласът на онзи странник, който преди две седмици позвъни в нейната смяна. Рада беше студентка и допълнително работеше на телефон на доверието. Всъщност това беше телефон за самотници, които споделяха част от бремето... и времето си с момичетата от отсрещната страна на слушалката... За Рада това беше просто работа. Не, че не се трогваше от многото болка и ужасяваща самота, която прииждаше на талази от разказите на обаждащите си, но сама не си позволяваше да се вживява, защото ú костваше много. По-бързо, по-бързо... Опитваше се да контролира вдървените си крайници. Силните пориви на вятъра спираха дъха ú, но тя продължаваше да върви. Най-сетне сградата, в която работеше, се появи в полезрението и. Измръзнала до кости, Рада се втурна в офиса... Още не беше звънял, успя да разчете отговора на негласния си въпрос в очите на момичето, чиято смяна поемаше. Въздъхна с облекчение и зачака обаждането му. Пренесе се в спомените си от преди две седмици, когато всичко започна... Съвсем рутинно повдигна слушалката, след второто прозвъняване, дочувайки мъжки глас отсреща. Поведе разговора в стандартната посока, както се изискваше от нея... Самата тя не разбра кога нещата излязаха от обичайното си русло и разговорът се бе пренесъл на друго ниво. Захарий разказваше за живота си като монах в манастира "Зограф " в Атон. Рада беше чувала за Света гора, но имаше бегли познания за същността на нещата, които Захарий и споделяше... Говореше и за самотата, за Бог и изолирания живот, който води... Дълбоко в себе си, инстинктивно Рада усещаше тегнеща болка и нещо премълчано между думите на Захарий. Той не ú се доверяваше или може би просто нямаше сили да се освободи от задушаващата прегръдка на това, което го измъчваше. Какви ли не мисли минаваха през главата на Рада в скоростна главоблъсканица и не ú даваха покой. Вълнуваше се. Вълнуваше се неистово и чакаше с нетърпение всяко обаждане на монаха, за да разбули неговата тайнственост.
Днес бе денят на истината. Рада разбра жестоката болка, която изпитваше Захарий... Животът му, отдаден на пост и молитва, се разпадаше пред очите му и в собствените му мисли... Той беше на ръба на отчаянието, изгубил себе си, потопен в грях... Разказваше и... разказваше и как, усамотявайки се след дългия ден, отдаден на молитви... той онанира! Ръкоблудства със собственото си тяло и изпитва удоволствие от това!
Рада не съзнаваше какво всъщност ú казваше той, не и в началото. Сега, обаче, беше наясно какво значи това и каква болка може да причини на Захарий нещо подобно. Самият той бе станал сквернител на своя храм. Съвсем съзнателно... По-страшното дойде после, след признанието му, че се самонаказва за този грях. Бичувайки се... до кръв. И не спирал, докато не загуби съзнание...
Рада плачеше. Вцепенена от болка, съпреживявайки до последно разказа на Захарий. Дори не чу свободния сигнал на телефона... Беше затворил, чувайки я да плаче...
...
Захарий се самообвиняваше какво причини на това непознато момиче. Защо и сподели!? Какво очакваше?! Изкупление...?!
Нима нейното разбиране и съпричастие щеше да отмие срама от челото му...?! Нима щеше да заличи болката, прехвърляйки част от нея на плещите на това момиче...?! Какво ставаше с него!?
Питаше се и знаеше отговора, но не искаше да го изрича.
Подтискаше се и удряше все по-силно с камшика, за да замени душевната болка с физическата. Не успяваше, не и напоследък, откакто проумя, че я обича...! Обичаше това момиче, с което сподели своето най-дълбоко терзание. Обичаше я, а най-кошмарното бе, че си мислеше за нея тогава... Тогава, когато се усамотяваше и... вършеше онези неща със собствените си ръце...! Господи! Не проумяваше това падение... Все по-силно се наказваше и бичуваше, но съзнанието му оставаше ясно и той помнеше всяка мръсна подробност от падението си...
Камшикът свистеше и разкъсваше кожата му, но той не спираше... Удар след удар, докато потъна в тъмнина...
Събуди се в локва кръв и зловоние на екскременти... Жестока болка го раздираше и не можеше да помръдне... Навън бе нощ, като в душата му.
Притвори очи и тя изплува. Представата за неговото момиче. Светлина...
...
Вече седмица Рада не беше получавала обаждане от Захарий. Тревожеше се и всичко ú беше опротивяло... Нямаше я тръпката, с която отиваше за смяна. Изпълваше я предчувствие за нещастие, но се опитваше да се отърве от него... Самонавиваше се, че ще се обади отново... Просто му трябваше време, за да намери покой... Знаеше, че се самозалъгва, но така притъпяваше жестоката режеща болка, която я изпиваше...
Някакъв куриер стоеше смутено на вратата. Носеше пакет. Рада подписа разписката и с нескрито притеснение разкъса пакета. Кой ли ú пращаше колет?! Толкова отдавна не получаваше нито писма, нито колети... от никого. Имаше писмо върху пакета, обвързан с матова хартия. С треперещи пръсти разкъса писмото, виждайки подателя... Беше от Търново, родния град на Захарий.
Сестрата на Захарий ú пишеше за смъртта му... Изпращаше и този колет, защото това е било предсмъртното желание на Захарий...
Сълзите на Рада се стичаха безмълвно. Отвори пакетчето и извади иконата.
От нея я гледаха две кафяви очи... очите на Христос... очите на нейното момче - Захарий.
...
© Деси Инджева Все права защищены
Хареса ми!