Монах
Рада вървеше стремително, загърната в дебелото си палто, което спираше поривите на ледения вятър. Беше кучи студ. Бързаше, защото закъсняваше за смяната си. А го чакаше... него! Да се обади... Винаги звънеше точно в началото на смяната ú... Не искаше да пропусне обаждането му и затова ускори крачка. Краката ú, вкочанени от студа, не реагираха достатъчно адекватно на сигналите, които им отправяше мозъкът... В главата на Рада кънтеше само тази мисъл: По-бързо, по-бързо...
От две седмици живееше сякаш на автопилот, ядеше механично, вървеше механично, говореше също така... В нея звучеше само гласът на монаха...
Гласът на онзи странник, който преди две седмици позвъни в нейната смяна. Рада беше студентка и допълнително работеше на телефон на доверието. Всъщност това беше телефон за самотници, които споделяха част от бремето... и времето си с момичетата от отсрещната страна на слушалката... За Рада това беше просто работа. Не, че не се трогваше от многото болка и ужасяваща самота, която прииждаше на талази от разказите на обаждащите си, но сама не си позволяваше да се вживява, защото ú костваше много. По-бързо, по-бързо... Опитваше се да контролира вдървените си крайници. Силните пориви на вятъра спираха дъха ú, но тя продължаваше да върви. Най-сетне сградата, в която работеше, се появи в полезрението и. Измръзнала до кости, Рада се втурна в офиса... Още не беше звънял, успя да разчете отговора на негласния си въпрос в очите на момичето, чиято смяна поемаше. Въздъхна с облекчение и зачака обаждането му. Пренесе се в спомените си от преди две седмици, когато всичко започна... Съвсем рутинно повдигна слушалката, след второто прозвъняване, дочувайки мъжки глас отсреща. Поведе разговора в стандартната посока, както се изискваше от нея... Самата тя не разбра кога нещата излязаха от обичайното си русло и разговорът се бе пренесъл на друго ниво. Захарий разказваше за живота си като монах в манастира "Зограф " в Атон. Рада беше чувала за Света гора, но имаше бегли познания за същността на нещата, които Захарий и споделяше... Говореше и за самотата, за Бог и изолирания живот, който води... Дълбоко в себе си, инстинктивно Рада усещаше тегнеща болка и нещо премълчано между думите на Захарий. Той не ú се доверяваше или може би просто нямаше сили да се освободи от задушаващата прегръдка на това, което го измъчваше. Какви ли не мисли минаваха през главата на Рада в скоростна главоблъсканица и не ú даваха покой. Вълнуваше се. Вълнуваше се неистово и чакаше с нетърпение всяко обаждане на монаха, за да разбули неговата тайнственост.
Днес бе денят на истината. Рада разбра жестоката болка, която изпитваше Захарий... Животът му, отдаден на пост и молитва, се разпадаше пред очите му и в собствените му мисли... Той беше на ръба на отчаянието, изгубил себе си, потопен в грях... Разказваше и... разказваше и как, усамотявайки се след дългия ден, отдаден на молитви... той онанира! Ръкоблудства със собственото си тяло и изпитва удоволствие от това!
Рада не съзнаваше какво всъщност ú казваше той, не и в началото. Сега, обаче, беше наясно какво значи това и каква болка може да причини на Захарий нещо подобно. Самият той бе станал сквернител на своя храм. Съвсем съзнателно... По-страшното дойде после, след признанието му, че се самонаказва за този грях. Бичувайки се... до кръв. И не спирал, докато не загуби съзнание...
Рада плачеше. Вцепенена от болка, съпреживявайки до последно разказа на Захарий. Дори не чу свободния сигнал на телефона... Беше затворил, чувайки я да плаче...
...
Захарий се самообвиняваше какво причини на това непознато момиче. Защо и сподели!? Какво очакваше?! Изкупление...?!
Нима нейното разбиране и съпричастие щеше да отмие срама от челото му...?! Нима щеше да заличи болката, прехвърляйки част от нея на плещите на това момиче...?! Какво ставаше с него!?
Питаше се и знаеше отговора, но не искаше да го изрича.
Подтискаше се и удряше все по-силно с камшика, за да замени душевната болка с физическата. Не успяваше, не и напоследък, откакто проумя, че я обича...! Обичаше това момиче, с което сподели своето най-дълбоко терзание. Обичаше я, а най-кошмарното бе, че си мислеше за нея тогава... Тогава, когато се усамотяваше и... вършеше онези неща със собствените си ръце...! Господи! Не проумяваше това падение... Все по-силно се наказваше и бичуваше, но съзнанието му оставаше ясно и той помнеше всяка мръсна подробност от падението си...
Камшикът свистеше и разкъсваше кожата му, но той не спираше... Удар след удар, докато потъна в тъмнина...
Събуди се в локва кръв и зловоние на екскременти... Жестока болка го раздираше и не можеше да помръдне... Навън бе нощ, като в душата му.
Притвори очи и тя изплува. Представата за неговото момиче. Светлина...
...
Вече седмица Рада не беше получавала обаждане от Захарий. Тревожеше се и всичко ú беше опротивяло... Нямаше я тръпката, с която отиваше за смяна. Изпълваше я предчувствие за нещастие, но се опитваше да се отърве от него... Самонавиваше се, че ще се обади отново... Просто му трябваше време, за да намери покой... Знаеше, че се самозалъгва, но така притъпяваше жестоката режеща болка, която я изпиваше...
Някакъв куриер стоеше смутено на вратата. Носеше пакет. Рада подписа разписката и с нескрито притеснение разкъса пакета. Кой ли ú пращаше колет?! Толкова отдавна не получаваше нито писма, нито колети... от никого. Имаше писмо върху пакета, обвързан с матова хартия. С треперещи пръсти разкъса писмото, виждайки подателя... Беше от Търново, родния град на Захарий.
Сестрата на Захарий ú пишеше за смъртта му... Изпращаше и този колет, защото това е било предсмъртното желание на Захарий...
Сълзите на Рада се стичаха безмълвно. Отвори пакетчето и извади иконата.
От нея я гледаха две кафяви очи... очите на Христос... очите на нейното момче - Захарий.
...
© Деси Инджева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Ина, останалите хора не са малоумни.
И за да не се трият и редактират коментари, нека всеки коментира само и единствено дадено произведение. Без намеци и недомлъвки за останали хора, никове и тем подобни. Без гледане кой какво и как коментира. За тези неща си има скайп, кю и лична поща. Надявам се да си направите правилно изводите.
Деска, съжалявам, че го написах тук, но е крайно време да се спре с тези неща. -
Хора...
Направо ме побърквате!!!
Кой трил, кой не..., кое какво показвало или значело..., в определен контекст или не...!
За какво изобщо иде реч!?
Съгласна съм с критиката, която ми се отправя по отношение на разказа, но това какво общо има с изтритите коментари или с тези реплики, които си разменяте!?
Честно, нищо не разбирам!
Т.е, мислих си, че разбирам, но сега тотално вече ме объркахте!
Нямам против, критикувайте ме, съветвайте ме! От полза ми е, казвала съм го нееднократно!
Но всичко останало, което се случва в полетата за коментари не го разбирам...
с уважение към всички! -
Закова ме тази история, мила Десинка!
Прочетох на един дъх...с голям интерес,
а това е най-важното са един разказ!
с обич за теб. -
Благодаря на всички, които прочетоха!
-
Нямам думи...Поздравления!!!!
-
Десии... не знам какво да кажа, но страшно много ме развълнува. Честно да си призная очаквах съвсем друг край, но аз все си ги нагаждам
А този финал на разказа ти ме разтърси!
Поздравления за силния разказ, Деска! -
Идеята е интересна и добре е предадено чувството на безизходица и обреченост...
-
Странно усещане за разминаването на двама, които е трябвало да си дадат Любов...Развълнува ме!
-
Добро утро на всички!
Тъй като събота и неделя нямах достъп до интернет, съм пропуснала някои коментари, които са изтрити! Въпреки това изказвам благодарности на всички! Перперикон, благодаря! Прочетох пощата си на лични и съм съгласна с теб! Искам само да споделя, че това е история по действителен случай... Да, има противоречия и те са точно тези, които си отбелязал, но умишлено не съм ги изчистила и знам, че разказа губи от това! Защото става неправдоподобен, както много добре си забелязал.
Благодаря на Румен! Само не разбрах, защо и какви коментари са трити... Аз съм за истината и обективното мнение! И съм казвала, че може да не е приятно, но така се расте!
Ице, Миле, благодаря и на вас!
п.п Искам нещо да допълня, дори и да се стори на някой изкуствено или преиграно... За мен е чест, че Пер и Румен са анализирали нещо написано от мен!Аз лично имам голям респект от тях! И факта, че коментират мое произведение е достатъчно показателен за това как се чувствам! Моите уважения към вас, като личности и творци!
Друго не мога да кажа..., другото се усеща между редовете!
-
Деси, извинявай! Някои липсващи вече коментари променят контекста на останалите. Затова и аз изтривам някои мои.
-
На мен разказът ми хареса!!! Радвам се, че и тук пишеш завладяващо, както и в поезията!!!
Поздравления, Деска!!!
п.с. Коментарите май трябва да са за произведението, а не кой какво е казал. Извинявай, Деска!!! -
Румене, Румене… Защо и в най-добронамерените ти коментари винаги се намира по някое остро къмъче, което кара околните да забелязват добронамереността ти едва в послеписа, а първо да виждат в теб един Атила, застанал и нахъсващ многохилядната си конница на Каталаунските полета преди битката?...
Деси, като цяло идеята е оригинална, успяла си да вникнеш в душите на
героите с подобаваща яснота, но има някои неизпипани детайли,
или по-скоро несъответствия с действителността, които развалят
първоначалното впечатление. Пращам ти ги по пощата. Ще имаш ли смелост и сили да се вслушаш в съветите ни и да поработиш още малко върху разказа? Мисля, че можеш! -
Трогна ме! Водиш читателя към един друг вид ценности - една непозната обич, непонятна отдаденост, друг тип човешки взаимоотношения - отдавна забравени и отхвърлени от егоистичното ни общество.
П.П. Шестицата е от мен. А коментарите, които изтрих ще прочетеш на ЛП.
Ето и оригиналният коментар:
Mili4ka (Мила Нежна)
16-02-2008г. 13:35
Ха сега, сестро, аз като кака да те "накритикувам"! Може ли такова нещо, кака? Да ме караш да рева по цели нощи? Вместо да ги събереш двамата млади, па да се заобичат, па да се залибят, па да са щастливи, па и ние с тях... Да четем и да въздишаме пред величието на Голямата Истинска Любов, да пророним ей-така, някоя сълзичка от щастие... Пък ти, кака, какво направи? Не ти стигна да ги изтормозиш с толкова чувства, ами и на края го уби, бедния Захарий... да не може кака ти да напише продължение за щастливата им, изпълнена с трепети среща... Да реве кака ти, очите й като на дива глиганка да са на сутринта... Ей за това ти пиша за наказание цели три двойки! Да се научиш как се пише!!!
П.П. Упс... по навик натиснах шестицата - ама следващия път тежко ти!
П.П.П. Връщам го, за да може читателя да прецени с какво е по-различен или неискрен от коментарите на Фея, Ливия, Довереница и Анета. Може би "Прекрасен разказ! Поздравления!" е искрената и откровена форма на коментиране.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Хареса ми!