Мирише на дъжд. Облаците са се надвесили точно над прозореца ми и чакат. Очакват момента, в който ще завали в очите ми. Тогава те ще се сблъскат и ще се излее гнева на почернялото небе. Вятърът със злоба удря листата на дървото, а клоните му се блъскат в стъклото... сякаш търсят помощ. Устата ми е пресъхнала и нещо ме души, стяга ме и не ми дава да си поема дъх. Щом затворя очи, виждам светкавици да прорязват съзнанието ми, изгарят ме като лист хартия, като парче сухо дърво.
В главата ми кънти звукът на страха, на отричането, на болката, която Той ме принуждава да изпитвам. На заблудите, обидите, низостта… Тялото ми е придобило форма на кълбо, а аз все по-силно се сгушвам между възглавниците. Душата ми вика от болка, плаче и се бунтува, а тялото ми е неподвижно. Като статуя. Като камък, обречен да е такъв. Да изпитва всякакви възможни и невъзможни чувства, но да показва безразличие. Очите ми пресъхнало се взират в точката точно пред мен, а лицето ми не издава нито мъка, нито радост… ни ...