Монолог на лудата

Мирише на дъжд. Облаците са се надвесили точно над прозореца ми и чакат. Очакват момента, в който ще завали в очите ми.  Тогава те ще се сблъскат и ще се излее гнева на почернялото небе. Вятърът със злоба удря листата на дървото, а клоните му се блъскат в стъклото... сякаш търсят помощ. Устата ми е пресъхнала и нещо ме души, стяга ме и не ми дава да си поема дъх. Щом затворя очи, виждам светкавици да прорязват съзнанието ми, изгарят ме като лист хартия, като парче сухо дърво.

   В главата ми кънти звукът на страха, на отричането, на болката, която Той ме принуждава да изпитвам. На заблудите, обидите, низостта… Тялото ми е придобило форма на кълбо, а аз все по-силно се сгушвам между възглавниците. Душата ми вика от болка, плаче и се бунтува, а тялото ми е неподвижно. Като статуя. Като камък, обречен да е такъв. Да изпитва всякакви възможни и невъзможни чувства, но да показва безразличие. Очите ми пресъхнало се взират в точката точно пред мен, а лицето ми не издава нито мъка, нито радост… нищо.

  Мирише на дъжд. Точно както ухае самотата. Точно както ухае този миг, продължил цяла вечност - когато Той не иска да сложа глава на рамото му. Когато той не иска да обича. Когато го е страх от болката. Когато не намира смисъл да се бори. Винаги долавям тежкия мирис във въздуха, щом се огледам в очите му. Това, което ни свързваше беше толкова крехко и тънко, че само една капка дъжд го разкъса. Равнодушието му префуча през мен като бедствие и разруши всяка малка частица от душата ми. Аз я споделях, давах я, подарявах я, разпилявах я. Сега едвам я събирам. Частици от нея откривам в мечтите си, където си припомням коя бях всъщност.

  Вледенените ми пръсти просто започнаха да пишат букви, числа, пунктуационни знаци, имена…  Търсят начин да изразят това, което се случва в обърканото ми (или по-скоро побъркано) съзнание. Търсят начин да накарат душата ми да се освободи от тази мъка, която заема цялото място, предназначено за щастие. Така ми тежи и така искам да я захвърля... да я превърна в лист от тетрадка и да я изгоря! Да започна на чисто (в нова тетрадка).

  Дъждът ми е гост. От онези- неканените, които винаги искат да ми вземат нещо.  Ето го, идва.  С едри и тежки капки, сякаш иска да счупи прозореца, за да ме измокри. За да вземе от мен и най-малката частица щастие и след това просто да си тръгне… Нека вземе щастието ми, нека го вземе. Но да вземе със себе си и цялата любов, която не спрях да изпитвам. Да вземе и спомените ми, които не ме оставят да заспя. Да вземе със себе си и годините, преминали в чакане. Да вземе всичко!

  Утрешният ден все пак носи някаква надежда. Утре ще е или ново начало, или пореден епизод, в който главната роля е отредена на агонията ми… Дано сутрешните лъчи на слънцето ме излъжат, че дъждът е отминал. Завинаги.