МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова)
1020 4093
14 сент. 2018 г., 22:13

Мóре, сестрице, честта си давам, телевизора – не 

  Проза
486 0 5
2 мин за четене

  Ех, пък и ти, душице, като си ме зачекнала – разкажи, та разкажи. Не си ли чувала за кражби – с взлом и без взлом, с жертви и без жертви? Ей, оня ден, съседката ми обрали. Качила се в тролея с портмоне – слязла без него. Някакъв тип все се притискал към нея, тя решила, че я "харесал", сопнала му се, пък като слязла – портмонето го няма. С 300 лева вътре.

  А аз, какво да ти кажа? Знаеш, че съм, дето му викат, телеманиачка. Прехвърлих вече петдесетте, така си и останах самичка. Кученце си имах, помина се, горкото. Що сълзи изплаках, като към човек се бях привързала. И какво ми остана – телевизорът. Цветен, "Кристал", с екран като в кината. Две години пестих за него. Той сега ми е другарче. Върна се вечер пребита от работа, сготвя надве-натри, за кого да се мъча. Седна пред телевизора и отначало до край – всичко си изглеждам. Сега поне програми – Бог дал.

  И като ми светне оня екран, и като ми се покаже някой хубавец, че като ми се усмихне: "Добър вечер, дами и господа!", все едно на мен го казва. Аз много-много по новини не си падам, но като ги гледам – все млади – драго да ти стане. И чакам да видя я някое ново бижу, я нова прическа. Аз, честно, повече по мъжете се заглеждам – все красавци, и всичките различни – тъмни, светли, синеоки, тъмнооки, с мустаци, голобради... Ама ти да не си помислиш нещо, то моето вече е минало, аз ей така, радвам им се. Въобще, душице, винаги съм казвала, че ние, българите, сме богати на таланти. Аз така съм свикнала с тия лица, че като видя някой от тях случайно на улицата, не мога да повярвам, че не ме познава. Всеки път "добър вечер" ми казва вкъщи, пък в автобуса или в трамвая заговоря ли го я за югоембаргото, я за влизането ни в НАТО, гледа ме като някаква досадница и се мръщи.

  Обаче, миличка, да ти кажа, най си падам по сериалите. То "Пътеводна светлина", "Дързост и красота", "Докато свят светува" – една серия не съм изпуснала. С колежките в службата все ги обсъждаме. Да знаеш колко ми беше мъчно за Бетси, горката. Все не можеха да се съберат със Стийв. Ами Дианчето Саласар, такова хубаво дете, а оная вещица Дел Конде как я оплете, колко я мразя, да знаеш!

  Ох, аз съвсем се отплеснах, ама за телевизия мога цял ден да ти говоря. За кино пари нямам, пък няма и с кого да отида, видеото за мене си е лукс, не смея и да си помисля.

  Та ми нахълтват ония гамени, нагли, нагли и ме хващат, и устата ми запушват – ще ме обират. Че то, душице, вкъщи, освен телевизора, друго няма – едно канапе и две табуретки. Ама аз като писнах, отде ми дойдоха тия сили, изтръгнах се и им викам: "Мене вземете, телевизора оставете!" Не ме гледай така, душко, даже блузката си взех да разкопчавам, на всичко бях готова. А те се смеят. "Бабче – викат /баба ме изкараха/ – с тия пари, дето ще ги вземем от телевизора, десетина такива ще си намерим, че и по-млади."

  Питаш ме какво стана ли? Ами взеха ми телевизора, а мене оставиха. Май и за тях илюзията беше по-ценна от действителността. А пък аз, какво, останах без илюзии.

  Как да живея сега?

 

1998

© Мария Димитрова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Изразявам съболезнованията си на близките на загиналата колежка Виктория. Била съм, макар и само за един месец, от другата страна на екрана, като телевизионна водеща на новините в регионална телевизия и разбирам как се е чувствала. Хората си мислят, че след като водещите влизат в домовете им всяка вечер, могат да им досаждат на улицата с разговори за политика и т.н. и се сърдят, ако не им обръщат внимание, приемат го за високомерие. А известността всъщност е доста изтощителна. Светла й памет.
  • Да, знам, че ще кажете, че трябваше да махна две нули, но 30 лв сега звучат малко, а жената се е почувствала ограбена, затова ги направих 300. Въпросът не е в цифрите, а в усещането, което оставя текстът, също както при превода. Когато превеждаме от миналото и не пишем исторически справки, а художествен текст, също трябва да бъдем адекватни. Не е важно колко пари е имала в портмонето, а как се е почувствала, кой ще скърби сега за 30 лева? Стандартът е по-висок, но не сме станали по-богати, така ми се струва. Югоембаргото и НАТО, както и сериалите, реших да оставя. Навяват спомени.
  • Аз не гледам само водещите, заслушвам се и в това, което съобщават /усмивка/.Реших да не актуализирам нещата и да си я оставя, както съм я писала тогава. Годината е ориентировъчна - текстът е писан между 1995-1998 - след Югоембаргото и преди паричната реформа /парите в портмонето бяха 3000, само тях съм променила/. Обикновено слагам дати на всичко, което пиша, но този текст беше без дата, затова тази е само ориентировъчна.
  • Това е истинска история. Разбрах за нея от новините /тогава/. Усмивка.
  • Малко е неактуално, но пък се вижда датата. Напомни ми и телевизорите "Кристал" (колко съм поправял в младежките години), но те бяха българските,луксозни черно-бели телевизори. Е, носталгия по отминалото време, ама не и по диктатурата на простаците от комунягите, доминирани от сибирско-московските диваци.
Предложения
: ??:??