Стоях тъжна на брега и ронех сълзи сам-самичка, като изгубена птичка.
Захлупила лице в шепите си, седях върху пясъка, който бързо-бързо се напои от пороя, който се стичаше от двете страни на лицето ми. Ридаех като малко момиче, изоставено от своята майка.
Никой нямаше наблизо. Само лек ветрец едва-едва подухваше и галеше голите ми рамене. Внезапно се сепнах от странен звук. Избърсах прииждащите сълзи и полекичка се изправих. Звукът се усилваше. Коленичих върху пясъка и се загледах във вълните на морето. Краят на светло-синята ми пола се ветрееше зад мен. Голите ми рамене настръхнаха. Буря се беше развихрила. Мъгла се бе спуснала. Сякаш морето бях разчувствала със своите хлипания. От спокойно, бе станало недоволно. Звукът ту затихваше, ту се усилваше. Не се стърпях и запитах:
- Кой е там? - като че ли някой щеше да ми отговори.
Стоях загледана в мъглата, която веднага се разсея и изчезна. Бурята утихна и също се изпари. Морето стана отново спокойно, но странният звук още се чуваше ясно. ...