Стоях тъжна на брега и ронех сълзи сам-самичка, като изгубена птичка. 

Захлупила лице в шепите си, седях върху пясъка, който бързо-бързо се напои от пороя, който се стичаше от двете страни на лицето ми. Ридаех като малко момиче, изоставено от своята майка. 

Никой нямаше наблизо. Само лек ветрец едва-едва подухваше и галеше голите ми рамене. Внезапно се сепнах от странен звук. Избърсах прииждащите сълзи и полекичка се изправих. Звукът се усилваше. Коленичих върху пясъка и се загледах във вълните на морето. Краят на светло-синята ми пола се ветрееше зад мен. Голите ми рамене настръхнаха. Буря се беше развихрила. Мъгла се бе спуснала. Сякаш морето бях разчувствала със своите хлипания. От спокойно, бе станало недоволно. Звукът ту затихваше, ту се усилваше. Не се стърпях и запитах:

- Кой е там? - като че ли някой щеше да ми отговори.

Стоях загледана в мъглата, която веднага се разсея и изчезна. Бурята утихна и също се изпари. Морето стана отново спокойно, но странният звук още се чуваше ясно. 
Не се стърпях и наивно зададох същият въпрос. Сдобих се с отговор.

- Откога те питам защо плачеш, а ти така и не ми отговори.
- Кой си ти? - сепнах се и разтърках очите си, за да мога да видя откъде идва гласът.
- Това не е важно сега - сякаш го видях да махва с ръка. - Кажи ми, девойко красива, защо плачеше така горчиво?
- А-аз.. ами.. 
- Не се страхувай, разкажи ми. Ще ти помогна.
- То не е нещо важно. Не съм се изгубила.. Просто съм самотна..
- А аз си помислих, че е любовна мъка. Тук идват все момичета изоставени от любимите си. 
- Казах ти, че не е важно.. - гласа ми заглъхна.
- Напротив! Самотата не е никак за подценяване. Кой по-добре от мен го знае. 
- Какво? Нима и ти си самотен? - изгледах водата безкрайно учудена.
Последва кратка тишина, след което вълните се размърдаха и се чу въздишка.
- Искаш ли да бъдем приятели? - се чух да казвам. Думите сами излязоха от устата ми. 
- Защо не? - отвърна тихичко гласът.

Чу се пляскане и шляпане, над водата се показа мъничка главичка на морско конче, което отвори дългата си устица и като малко фонтанче изля кристално чиста вода. Телцето му цялото блестеше в светло-синьо и беше покрито с бели скъпоценни камъчета. Имаше нещо много вълшебно и специално в това мъничко морско създание. Такава красота през живота си не бях виждала. Как толкова красиво същество можеше да бъде самотно? Колко ли е въздишало на историите на другите момичета, които са идвали при него. Тръгвали са си и никога не са се връщали повече. Колко ли време е било самотно? Също като мен..

- Аз няма да те оставя сам - заявих твърдо.
Морското конче ме изгледа продължително, докато стоеше над водата, след което се усмихна и това стопли сърцето ми. 
- Добрите и красиви момичета като теб не трябва да бъдат самотни. - Не знам какво се е случило в живота ти, но ти заслужаваш повече. - Никога не се съмнявай в това. Без да знаеш нищо за мен, ти поиска да ми бъдеш приятелка. Аз също искам да ти бъда приятел. 

Това беше най-ценната помощ, която си дадоха един на друг. Девойката никога не забрави своя малък морски приятел. Всеки път, когато беше щастлива или нещастна, идваше при него. Говореха с часове, смееха се, бяха и си останаха приятели, завинаги. Винаги нямаше никой друг наоколо, сякаш всичко се покриваше, за да не им пречи. Минаха години, те живяха много дълго. Момичето порасна и се омъжи, доведе децата си край морето. Запозна ги със своя единствен и незаменим приятел. Той така и не се ожени. Беше останал последен от вида си. Тя тъгуваше за него. Искаше да бъде щастлив от цялото си сърце. Един ден не се появи. Вика го с часове, плака на брега, както преди да се запознаят. Белите й коси се повяха от лекият ветрец. Остана там до морето. Мъката и обичта по приятеля й умилиха морските същества и те я приеха в царството си. Душата й се превърна в морско конче, което векове обикаляше морската шир, споделяйки я със своят единствен и скъп приятел. 

Камелия Илиева (Kami Choi Ilieva)

П.С: Разказът е част от третата ми книга, сборник с разкази и миниатюри, която предстои да бъде издадена тази година.