VI
Пробуди се когато усети ефирната целувка на зората върху затворените си клепачи. Няколко секунди ѝ бяха достатъчни, за да се опомни къде се намира. Разсънвайки се, направи отново анализ на случилото се предишния ден (както съветваше народът: „утрото е по-мъдро от вечерта”). Но нищо по-различно не откри. Очевидно чувствата между нея и Владимир се бяха запазили непокътнати през времето на дългата раздяла и никак нямаше да им е лесно да ги държат под контрол.
Всъщност не беше изненадана - още в България се опасяваше, че ще се окаже точно така... И не би подложила нито себе си, нито него на такова изпитание - да се срещнат отново и да бъдат заедно цяла седмица, ако не бяха два основни въпроса, които не я оставяха на мира вече толкова години, защото и досега не успя да си отговори еднозначно, само допускаше възможни варианти… Единствено Владимир можеше да ѝ даде точен и истинен отговор и на двата.
Първият - защо не я повика при себе си още тогава, скоро след като си тръгнаха от Поморие (тя - за София, а той - за Чехия), както я уверяваше докато бяха заедно? Защо поне не я покани на гости, както сега?
А вторият - защо не ѝ писа нито дума за това какво изпитва към нея (както тя му писа за своите чувства на раздвоение)?...
Сякаш нещо го възпираше да продължи тяхната връзка и не искаше или не можеше да ѝ каже какво е то… Ако изобщо имаше начин да узнае истината, беше този да разговаря с него очи в очи… Затова се съгласи да дойде в Прага. А може би той я покани именно защото се чувстваше виновен, че тогава постъпи така с нея и сега искаше да се реваншира - да изпълни, макар и със закъснение, обещаното преди години (доколкото позволяваха новите обстоятелства, най-същественото от които - че беше вече женен)… Може би щеше сам да ѝ разкаже всичко без да се налага да го пита, както ѝ каза в Поморие, че е разведен и има син… Надяваше се да стане точно така… Узнаването на цялата истина, каквато и да е тя, щеще да внесе мир и равновесие в душата ѝ. Но нейното присъствие тук в никакъв случай не биваше да навреди на щастливите му брачни взаимоотношения. Е да, обаче можеше ли „и вълкът да бъде сит, и агнето да остане цяло”?!...
Налагаше се отново да се обърне за помощ към Бог. Защото за Него нямаше нищо невъзможно!… Докато се молеше, усети как увереността и спокойствието ѝ се възвръщат. После стана и отиде в банята да се приготви…
Точно в седем часа (както се бяха разбрали), на вратата се позвъни и тя побърза да отвори. В следващия миг Влади, нетърпелив и ухаещ на сапун, я прегърна и целуна по устните. Носеше в пакет няколко вида пресни, още топли закуски, които пътем беше купил. Домакинята направи кафе за него и за себе си, а за нея - билков чай (според предпочитанията на всеки).
По принцип тя не закусваше. До обяд пиеше вода или чай и ядеше само плодове, но този път реши да направи изключение поради интензивното ходене, което предвиждаше програмата. Опита си от всички видове закуски и много ѝ харесаха. След като и двамата се нахраниха добре, благодариха на любезната стопанка и уточниха в колко часа ще се върнат.
Време беше да започнат разходката из столицата. И разбира се, от нейното историческо начало - Старе место.
Докато вървяха към площада, Влади ѝ разказа, че градът е основан през девети век и в началото е бил ограден с крепостна стена, разрушена впоследствие поради разрастването му. Беше приготвил изненада за нея, знаейки, че ще я зарадва - предложи ѝ най-напред да отидат на сутрешната литургия в забележителната готическа катедрала „Дева Мария пред Тин”, която се извисяваше величествено над останалите сгради - построена през XIV век, с великолепен бароков олтар от 1649 г., съхраняваща най-стария орган в Прага, създаден от Хайнрих Мунт през 1673 г.; напомняща на Парижката Света Богородица със своите две кули - близнаци, високи по осемдесет метра, всяка с по четири малки върха; чиито северен портал бе признат за един от най-красивите образци на готическа скулптура, изобразяваща разпятието и в която се намираше мраморната гробница на забележителния датски астроном Тихо Брахе…
Тя го слушаше, съзерцавайки красотата около себе си…
И отново потъваше в дълбините на сините му ириси… А той държеше ръката ѝ както преди, в старинния Несебър… Топлината му попиваше в кожата ѝ, потичаше по вените ѝ, проникваше в тялото ѝ... Изпълваше я изцяло...
И какво от това, че оттогава бяха изминали двадесет и четири години, през които живяха разделени на хиляди километри един от друг!... Явно чувствата не се подчиняваха на времето и пространството!…
Сега беше тук, в сърцето на средновековния град, със своя рицар! Със своя моравски княз!...
И нищо друго нямаше значение!
Следва продължение
© Албена Димитрова Все права защищены
Не е вярно!