Мотелът

   Фаровете осветяваха мокрото платно. Тунелът над Ихтиман беше останал зад гърба ми и нанадолнището в посока София караше пъргавото VW да лети. Умората от дългия и напрегнат ден си казваше думата, усещах, че клепачите ми натежават. В среднощния час нямаше почти никакво движение. Добре че бодрият водещ на радио „Трафик" ми правеше компания от ефира и с неспирното си бръщолевене и музика ме държеше буден. Вече на няколко пъти съобщаваше за пътната обстановка и за гъстите мъгли над цялата страна и особено за непрогледната мъгла налегнала София и полето. Тук на високото видимостта бе все още добра, но си спомних мъката и пълзенето в лепкавата влага тази сутрин на път за Пловдив. Съветите на КАТ и нощния журналист бяха да се избягват по възможност всякакви пътувания в гъстата мъгла. Като пожелание бе добре, но близостта на София и мечтата за топлото ми легло правеха реализацията му невъзможна...

   Големият неонов надпис изникна като гъба зад плавния завой. Мотел „Мъглата" - 1 км. Странно име за мотел. Още по-странно беше, че приближаващият комплекс до пътя беше осветен като стадион за международен футболен мач. Но най-изумителното беше, че не си спомнях да съм виждал преди мотела, а уж пътувах непрекъснато до офисите на фирмата из страната. От тунела та чак до „Църна маца" от тази страна на пътя нямаше подобни екстри... Усетих как любопитството кара крака ми инстинктивно да натисне спирачния педал. Подадох мигач и завих по отбивката от магистралата. Градинските лампи осветяваха зелена, грижливо поддържана морава - нещо рядко срещано за средата на ноември. Спретнатите ниски постройки грееха на светлината на прожекторите в свежи цветове, които контрастираха с боровата гора зад оградата.  Цялата обстановка излъчваше едно невероятно спокойствие, което ме мамеше да спра за почивка. Какво пък? У дома не ме чакаше никой, на другия ден не бях на работа, така че...

   Паркирах пред рецепцията. На паркинга нямаше други коли. Слязох от Фолксвагена и влязох в сградата. Без да блести с излишен лукс, фоайето беше обширно и обзаведено с вкус. Момчето което ме посрещна, се усмихваше сърдечно - нещо рядко срещано по тези географски ширини, особено в късен среднощен час като този.

   - Добър вечер, господине! Добре дошли! Сам ли сте? Имате ли багаж?... - въпросите му ме заляха като порой.

   - Не, не... Само чанта с документи в багажника. Нямах намерение да спирам, но мъглата...

   - Прав сте! „Мъглата" е най-добрият мотел от тази страна на Балкана, а може би и от другата... Но ще оставя сам да прецените това. Доколкото познавам клиентите ни, Вие сте за пръв път наш гост, нали?

   Премигах от изненада. Наистина ли познаваше всичките клиенти?! После се усетих. Ако бяха отворили мотела преди ден-два, беше нормално да помни всичките. Усмихнах се.

   - За пръв път спирам тук. А дали сте най-добрите, ще преценя както казвате сам. Впрочем добрите мотели предлагат нещо леко за хапване дори и през нощта. Като се замисля, не съм ял нищичко от сутринта!

   - Но разбира се! В дъното е барът. Барманът няма да Ви смае с някакви кулинарни чудеса, но прави перфектни препечени сандвичи със домашно сирене и шарена сол...

   - Сирене... и шарена сол?! - Не успях да скрия поредната си изненада. Това беше един от любимите ми аламинути в менюто на скромната ми ергенска кухня.

   - А ако чуете и пианиста... Изключително добър е!

   - Имате и пианист?! Собствен пиано-бар?!

   - Да. Нали Ви казах, че сме най-добрите...

   Бях окончателно впечатлен и разсънен. Наех стая, помолих момчето да поръча на бармана сандвич със сирене за след двайсетина минути и се запътих към бунгалото си. Пътьом извадих дежурната чиста риза и тоалетните принадлежности от колата, с които никога не се разделях. Освежих се набързо под душа, преоблякох се и след четвърт час от огледалото сякаш ме гледаше нов човек. От умората на дългия и напрегнат ден не бе останала и следа.

   В бара ме чакаше нова изненада. Облечен в стилна черна риза и с бяла папийонка пред бутилките се усмихваше същият русоляв хлапак от рецепцията. Посочих въпросително към фоайето.

   - Не, не сме близнаци. Аз съм и рецепционист, и барман. Няма как - малка и гъвкава фирма...

   - Аха. Да не сте по съвместителство и пианист?

   - Неее! - засмя се младежът - Пианистът ще дойде всеки момент.

   Сервира сандвича ми и се оттегли тактично. Поднесеното беше точно копие на това, което сам правех. Тънка филийка хляб, прясно сирене със същата дебелина, препечена до златисто коричка, шарена сол и две резенчета домат най-отгоре. Сякаш се беше учил от мен!... Докато хапвах, се оглеждах. Черният роял заемаше средата на помещението, качен на леко задигнат подиум. Три-четири високи стола около него, няколко масички и фотьойли по-встрани, дискретно осветление. От тонколоните тихо се носеше звукът на среднощен саксофон. Приключвах с необичайната си закуска и тъкмо търсех бармана-рецепционист за едно питие, когато тя се появи. Изплува от тъмнината, сякаш от нищото. Черните ѝ къдрици, както и прилепналата ѝ черна рокля без презрамки се сливаха с полумрака на бара. В пространството се носеха само бялото ѝ лице, будещите фантазии гърди и голите ѝ ръце. В едната от тях държеше сочна червена ябълка. Спря и извърна очи към мен. Усетих как пропадам в тях. Под краката ми някакво свлачище се активизира, завъртя ме и се помъчи да ме завлече към нея. Спрях се в последния момент. Преглътнах шумно. Ниагарският водопад премина през гърлото ми. Саксофонът от тонколоните онемя от възмущение... А тя се завъртя и се запъти към пианото. Погледът ми обезсилен се плъзна надолу. С мъка успя да се спре на сексапилната долна част на гърба ѝ. Гледката беше разбиваща. Бас държа, че беше без бельо! Опънатата рокля очертаваше две съвършени полукълба, които се движеха нагоре-надолу в ритъма на кубинска салса. Имаше нещо в тази гледка, което поразително ми напомняше за жените от Острова на свободата... Още един водопад започна да се събира в устата ми, като едновременно с това усещах как гърлото ми пресъхва...

   - Нещо за пиене? - учтивият глас на бармана ме извади от вцепенението.

   - „Куба либре"! - изстрелях без да се замислям, като едва не се задавих от насъбралата се слюнка.

   Тя седна грациозно пред пианото, остави ябълката на черния капак, хвърли още един подканящ поглед към мен, после към един от високите столове до нея и засвири. Беше джазова интродукция на нещо смътно познато. Определено не беше салса. А по би ѝ подхождало...

   - „Куба либре" за господина! Заповядайте! - момчето остави на бара чашата с Бакарди, резен лайм, кола и хартиена палма за украса и отново потъна сякаш вдън земя.

   Отпих голяма глътка кураж и пристъпих към пианото. Тя кимна усмихвайки се. В този момент разпознах акордите. Somewhere over the Rainbow. Приседнах на най-близкия до нея стол. Интрото завърши и тя запя. Невидима ръка включи скритите по тавана разноцветни прожектори. Небесната дъга изгря над малката сцена и разсипа по главите и раменете ни късчета шарени слънца. А в пространстовото между тях се понесе леко дрезгавият глас на пианистката. Пееше само за мен. Унесеният ѝ поглед шареше между очите и устните ми. А моят определено се бе прицелил малко по-надолу - между сочните ѝ устни и пищния ѝ бюст. Кракът ми тактуваше в ритъма на песента. Кръвта във вените ми също. Неусетно запях. Винаги съм пеел фалшиво. Но не и тогава. Чувах един непознат Сачмо, който припяваше на една непозната Сара Воън...

   Час и половина по-късно няколко хартиени палми стояха гордо забити в ябълката върху пианото, неми свидетели на алкохолните ми усилия за освобождаването на Куба и най-вече на кубинките. Всъщност бях ги забравил отдавна. При тази жена под носа ми... После... После помня, че танцувахме... Странно, но докато го правехме, пианото май лееше самò тъжния си блус... Спомням си и нощния хлад, в който бързахме към бунгалото ми... Спомням си топлината на тялото ѝ, аромата на гъделичкащите ме къдрици, вкуса на устните ѝ, мекотата на нежната ѝ кожа... И онзи незабравим, галещ глас... Но защо не мога да си спомня името ѝ?! Не си спомням и дали изобщо попитах за него. Бях така зашеметен, че...

   Когато се събудих на сутринта, тя вече си бе тръгнала. Нямаше го и момчето на рецепцията. Оставих няколко банкноти и се качих в колата. Мъглата се бе вдигнала. От края на отбивката хвърлих прощален поглед назад. Нещо трепна вътре в мен...

   Водещият на радио „Трафик" говореше за тежката верижна катастрофа. В мъглата снощи няколко коли се бяха ударили на магистралата. Докато шофьорите спорили кой крив - кой прав, тежък ТИР изскочил от бялата пелена и връхлетял отгоре им. Осем загинали и няколко били тежко ранени... Съдено по съобщения час беше станало двайсетина минути след като бях отбил в мотела. В този момент видях полицейските светлини. Видях полегналия в канавката огромен камион и останките от автомобилите. Бяха пръснати от двете страни на пътното платно. Огромната машина ги беше разпиляла така, както топката за боулинг разпилява кеглите, с тази разлика, че те винаги остават здрави... Едва сега осъзнах, че бях тръгнал от мотела преди броени минути. В мъглата  снощи навярно бих пътувал около петнадесет. Значи ако бях продължил!... Студени мравки пробягаха по гърба ми. Неволно намалих, взирайки се в разпилените ламарини и пластмаса. Зелени, червени, сини, бели остатъци се търкаляха наоколо. В съзнанието ми изплува снощната песен за дъгата. Ето, аз бях някъде над дъгата от цветни парчета, а можех да бъда на тяхното място... Един полицай ми махна да продължа. Натиснах леко педала на газта, гледайки в огледалото за обратно виждане това злокобно място...

   Една вечер, седмица по-късно разказах за случилото се на приятели. Никой не ми вярваше. Всички твърдяха, че между тунела и Ихтиман няма никакъв мотел. Страстите се разгорещиха, обзаложихме се и решихме да проверим. Качихме се на две коли и отпрашихме в посока Ихтиман. Четиридесет минути по-късно изумен обикалях мястото, където трябваше да е мотелът. Нямаше и следа от него! Приятелите ми се подхилваха, спечелили облога, а аз... Аз не бях на себе си. Не можеше да е халюцинация! Не можеше да е сън!...

* * *

   Зимата дойде с поледици и мъгли. Разредих колкото мога пътуванията си. Когато беше наложително, пътувах с автобус. При едно такова пътуване за Варна някъде около Севлиево от мъглата изплува познатият неонов надпис! Мотел „Мъглата" - 1 км. Скочих от мястото си възбудено и изтичах по пътеката до шофьора. Когато силуетът на мотела се появи отстрани, се разкрещях:

   - Спрете автобуса! За Бога спрете! Трябва да спрете!

   Шофьорът ме изгледа стреснато, но дори и не намали.

- Почивката е в Търново след половин час!

- Спрете веднага! - нахвърлих се върху него и задърпах волана надясно.

   Огромното возило започна да криволичи по платното. Стюардът се впусна на помощ на колегата си и с две ръце взе да ме душѝ отзад. В салона няколко жени се разпищяха истерично. Шофьорът нямаше какво да стори и скочи върху  спирачния педал. Гумите засвириха и тежката машина намали скоростта. Шофьорът отби на банкета и когато автобусът окончателно спря, се нахвърли с юмруци и псувни отгоре ми. Беше ми все едно. Вече не се движехме! Тогава от мъглата изскочи бетоновозът. Летеше насреща ни и караше точно по осовата линия. Клаксонът му издаваше отчаяни звуци. За миг мярнах изкривеното от ужас лице на шофьора му. Разминавайки се с нас огледалата на двете машини се удариха и на секундата се пръснаха на хиляди малки парчета. Въздушната вълна разтресе автобуса. Това сякаш отрезви нашия шофьор и стюарда и те смаяно ме пуснаха.

- Ето за това говорех! - отръсках се с достойнство - Отворете вратите!

   Отвориха ги на часа. Слязох и хукнах назад в мъглата. Исках да видя поне още веднъж мотела и странния му персонал! Тичах по банкета около километър, но бях закъснял. Мотелът беше изчезнал...

   Слънцето мъничко, колкото монета от пет стотинки, срамежливо надзърташе през мъглата, а в главата ми отново звучеше песента Somewhere over the Rainbow...

* * *