Уж е пролет, а е августовска жега. Въздухът трепти по асфалта. Седя под чадъра на една сладкарница и пиша писмо. Трудно виждам екрана на телефона, защото блести от силното слънце. Преди малко тя си тръгна и на масата остана не допитата чаша със сок.
"Моят Рай е ад за други, дори и за теб. Трудно ще разбереш, защо всичко свършва. В Рая ми няма място за пари предмети, лъжи и суета. Там е истината и красотата на чувствата. Няма тълпи крещящи "Осанна", няма огледала, няма свещи и тамян, няма очи оцъклени в небето, мърморещи "Алелуя", няма любов затворена в клетка с решетките на хорските предразсъдъци..."
Отпих глътка от кафето си и видях, как на забавен каданс се отварят и затварят крилата на една пеперуда кацнала върху чашата ѝ. Разгъваше тънкото си хоботче и отпиваше от капката сок по ръба. Искреше, като седеф. Пак се взрях в телефона.
- Виждаш ли, колко малко и трябва на красотата, за да живее. Само капчица сладък сок.
Стреснах се. Отново беше слабият Никой. Седнал на отсрещния стол нап ...