Моята България

Слънцето се показва над Копрен. Лъчите му проблясват между листата на дърветата и се отразяват в капчиците роса. Недалеч шуми реката, провирайки се между скалите. Земята е влажна. Пътеката се вие към върха все така самотна, а тревата, поникнала по средата ù, вихри своя танц, подгонена от ветровете. Птици извисяват гласчетата си, а песента им се простира чак до величествения исполин - Копрен. Той е господарят на гората. Седи там високо и наблюдава. Мъдър е той. С векове хората се стремели да го достигнат, за да му поискат съвет. Но той все мълчал. Дядо казва, че ги наказва с мълчание, защото вредят на гората.

Ходя по прашната пътека и си мисля: „Дали мъдрецът ще ми помогне? Аз не правя нищо лошо на неговите приятели.” Става горещо. Разстоянието от там, където съм, до върха, е наистина голямо, а умората не ми позволява да дишам. Хванала ме е за шията и не пуска. Трябва да седна за малко. Тръгнала съм само с дрехите на гърба си, а започвам да огладнявам. Всеки на мое място би се върнал, но аз не искам да се отказвам, въпреки че ще мога да отида някой друг път. Решена съм да стигна до горе и да питам върха защо не говори с хората.

Продължавам нагоре. След време навлизам навътре в гората, където е студено, тъмно и влажно. Слънцето едва се прокрадва измежду гъстата растителност. Реката се мята устремена надолу по склона и сякаш ми казва: „Продължавай да вървиш! Не спирай.” Скалите стърчат отстрани на пътя, изпилени от ветровете и времето. Някои от тях са толкова стари и изтощени от природните сили, че човек може да си отчупи от тях. Между тях растат билки и гущерчета се разхождат. Колкото по-навътре в гората навлизам, толкова по-студено става. Човек трудно би си представил колко бързо се сменя температурата. Само на около километър-два по-надолу беше горещо, а сега почти не се вижда слънцето. Хладно е. Лек ветрец подухва и гали ръцете ми. Мирише на свежест.

Минавам покрай дъхави иглики. Те ми се усмихват и с ароматните си листенца ми помахват, разнасяйки още по-силно благоуханието си. Аз ги поздравявам и продължавам. След дълго ходене вече не чувствам умората. Лесно ми е да дишам чистия планински въздух. Облачетата се търкалят по небето. Толкова са малки и невинни. Напомнят ми за мен и моите приятели. Но някой ден може би и ние ще пораснем и ще се превърнем в големи, сиви, страшни облаци. В днешно време хората от малки бели облачета стават големи буреносни облаци.

Върхът става все по-голям и по-голям. Това ме кара да ходя по-бързо. С последни сили стигам до него. Вълнувам се. Сърцето ми бие в гърдите толкова силно, че имам чувството, че ще изскочи оттам. Задъхана съм. Там, където стигнах, слънцето припича силно. Тревата под краката ми е суха и пожълтяла. Малко по-нагоре се виждат оголени скали. Те парят. Върхът гледа величествено. Аз, като съвсем дребна прашинка до него, се чувствам толкова малка. Копрен мълчи.

- Защо мълчиш? – питам го.

Той не казва нищо. Аз, обаче, не се предавам. Питам го отново.

- Моля те, ще ми отговориш ли?

Той ме поглежда.

- Защото хората са лоши - отговаря ми.

- А на мен защо проговори?

- Защото ме помоли.

- Може ли да ми дадеш съвет? – питам го.

Великанът ме гледа многозначно. После въздъхва страшно. Цялата гора се разтреперва. Леденият му дъх ме смразява.

- Не се превръщай в буреносен облак. Обичай природата на България. Пази я, защото това е твоята природа - твоята България.