Моята България
Слънцето се показва над Копрен. Лъчите му проблясват между листата на дърветата и се отразяват в капчиците роса. Недалеч шуми реката, провирайки се между скалите. Земята е влажна. Пътеката се вие към върха все така самотна, а тревата, поникнала по средата ù, вихри своя танц, подгонена от ветровете. Птици извисяват гласчетата си, а песента им се простира чак до величествения исполин - Копрен. Той е господарят на гората. Седи там високо и наблюдава. Мъдър е той. С векове хората се стремели да го достигнат, за да му поискат съвет. Но той все мълчал. Дядо казва, че ги наказва с мълчание, защото вредят на гората.
Ходя по прашната пътека и си мисля: „Дали мъдрецът ще ми помогне? Аз не правя нищо лошо на неговите приятели.” Става горещо. Разстоянието от там, където съм, до върха, е наистина голямо, а умората не ми позволява да дишам. Хванала ме е за шията и не пуска. Трябва да седна за малко. Тръгнала съм само с дрехите на гърба си, а започвам да огладнявам. Всеки на мое място ...