МОЯТА  ВИНА

     (по идея от миниатюрата "Обява" на pavli и коментарите към нея)

          Както си вървя и един ден безгрижно по тротоара, изведнъж гледам обява "Уплътняваме мисли всякакви". Чета втори път - няма грешка. Оглеждам отсам, оттам - уплътнено. Отникъде няма пролука. Отминавам. Обаче този странен текст се загнезди в съзнанието ми. Изтръгване няма. "Да не би пък моите мисли нещо да не са достатъчно уплътнени, че така ме мъчи безсъние и безпричинно безпокойство?" - ражда се в главата ми последната, явно неуплътнена мисъл. Защото, за да ми е точно такъв животът, сигурно не е безпричинно. Откакто се помня, се опитвам да го направя по-различен - не става - все някъде ме стиска и убива като тясна обувка, че чак пришки ми излизат. Опитам се да се преборя със самотата - боря се, боря се, Дан Колов да беше, да съм я преборила, обаче нея - не мога. Опитам се да обичам - цяло котило черни и всякакви котки, от малки котенца да големи тигри  ми минават път и пак не става. Опитвам се да сляза от белия кон, че вятърът много ме вее на него - падам направо в поредната дупка. Този път в цвят "оранж" (предния път беше в цвят "лила"). Не ме питай защо се оплаквам от дупките, щом не са черни, защото, за да разбереш, трябва роман да ти напиша. Въобще, каквото и да се опитам да направя, все не излиза на добър край. Питам се: "Дали пък мислите ми са достатъчно уплътнени?" Иначе принципите ми - принципи, вярата ми - непоколебима, идеалите ми - възвишени, уж всичко ми е наред, а в живота си освен една панелка и две деца, още нищо не съм направила. Пък то "на жизненото поприще  средата" отдавна мина и няма време за отлагане. "Докога ще ходиш такава неуплътнена и вятърничава, що не идеш да те уплътнят малко." И решавам да го направя.

          Още на другия ден отивам. Обръщам се към въпросната фирма. Преглеждат ме. "Ще Ви помогнем, викат, няма да Ви оставим. Ние нали затова сме тука, да помагаме на хората в беда. Но първо трябва да си помислите добре и да си признаете всички вини. Вървете в оная стаичка, за да останете сама със себе си и си помислете. После ще ни ги кажете." "Това пък защо? Каква връзка има? Аз да не би да съм от оная партия на вината?!" - питам се, ама на ум, че на глас не смея. Отивам в стаичката,  за да остана сама със себе си, сядам на креслото, замислям се дълбоко. Колко време е минало, така и не разбрах, защото се отнесох в спомени и мисли чак от раждането си, но по едно време чувам, че ме питат дали вече съм готова.

- Май че съм готова. - отговарям.

- Да чуем тогава.

- Първо, чувствам се виновна, че съм се родила изобщо. Можеше да не се  случи.

- Виновна съм, че съм се родила 2250гр.

- Виновна съм, че съм се родила на село.

- Виновна съм, че съм се родила по времето на "комунизъма".

- Виновна съм,  че очите ми и двете са сини. Поне едното можеше да е черно.

- Виновна съм, че почти цял живот не можах да надхвърля 55кг.

- Виновна съм, че в училище учих френски, а не английски, но така и не го овладях.

- Виновна съм, че вярвам дето добротата може да спаси света.

- Виновна съм, че вярвам в любовта.

- Виновна съм, че се надявам разумът да победи глупостта.

- Виновна съм, че не се научих да крада, да лъжа, да лицемеря.

- Виновна съм, че не искам да съм нищожна прашинка от евтин грим.

- Виновна съм, че не искам да ме манипулират.

- Виновна съм, че не искам да ме употребяват.

- Виновна съм, че не мога да пиша стихове.

- Виновна съм, че там, където отраснах, нямаше нито море, нито река.

- Виновна съм, че не мога да плувам.

- Виновна съм, че не мога да летя като горда птица, нито поне като врабче.

- Виновна съм, че не мога да летя даже на метла.

- Виновна съм, че не мога да светя.

- Виновна съм, че обичам огледала.

- Виновна съм, че не мога да квакам.

- Виновна съм, че не мога да кудкудякам.

- Виновна съм, че не мога да кукуригам.

- Виновна съм, че не мога да цвиля.

- Виновна съм, че не мога да грухтя.

- Виновна съм, че не мога да муча.

- Виновна съм, че понякога блея.

- Виновна съм, че понякога се смея.

- Виновна съм, че нямам мъдреци.

- Виновна съм, че изобщо имам зъби в устата си.

- Виновна съм, че не давам нито яйца, нито мляко, нито вълна.

- Виновна съм, че времето мина и не съм поне на 40.

- Виновна съм, че в главата ми идват отнякъде едни неуплътнени мисли, дето не могат да се харесат на всички.

- И най-виновна съм, че още съм жива.

          Млъкнах. Сигурно имах още безброй причини да се чувствам виновна, но нямаше време да мисля повече.

• - Добре. Засега стигат. Затворете очи и заспете... заспете... заспете...

      Говори ми някакъв мек глас и аз затварям очи и заспивам... заспивам... заспивам...

      След колко време, точно не зная, но се събужадм с необяснимо чувство за огромна тежест в мен. Откъде идваше то? "Вероятно от това, че вече са ми уплътнили мислите." - ражда се първата плътна мисъл в главата ми. Ставам и плащам за услугата. Тръгвам си, но чувствам, че едва движа краката си, защото оная огромна тежест става все по-огромна. "Какво се случва с мене? Не съм и предполагала, че чак толкова тежат уплътнените мисли? Как ли ги носят някои хора?" - питам се и едва се мъкна докато преминавам от другата страна на улицата. Когато стъпвам на тротоара, изведнъж виждам, че насреща ми се мъдри надпис "Уплътняваме мисли всякакви." Гледам и не разбирам каква е магията. Оглеждам се, обръщам се насам, натам, поглеждам назад към сградата, откъдето излязох преди малко и разчитам надпис "Насаждаме чувство за вина." Е, чия е вината, че съм разменила тротоарите, ако не моя?

          Но все пак доволна съм поне, че не съм отишла до следващата фирма, през няколко сгради, където пишеше "Запълвам дупки всякакви".