Мъжът с белите лилиуми

        Следователят следеше тъмнокосата, която седеше срещу него на бюрото и четеше първоначалните ѝ показания. Той я познаваше много отдавна, но не я беше виждал в този окаян вид. Докато се вглеждаше в чертите на лицето ѝ, изпитваше едно тягостно чувство примесено с безнадеждност. Очите ѝ бяха потънали в сенки, сякаш нещо невидимо беше изсмукало цвета им, за да се нахрани и вместо онзи лъчист цвят от някога, сега те притежаваха мътен, метален нюанс. Нямаше и следа от бялата гладка кожа на онова момиче. На нейно място се беше врязал дълбок белег на скулата, във формата на извита линия и няколко синини. Тя вдигна лявата си кокалеста, нашарена от едри вени ръка, и като че ли изненадана от червения цвят на късо отрязаните си нокти се загледа в тях. 

– Разкажете ми още веднъж, но този път по подробно. Какво се случи вечерта на 6-ти август? – попита я разследващият.

Жената отмести поглед от ръката си, отпусна я и голите ѝ  рамене се свиха. Той я следеше. Тогава тя приглади вързаната си тъмна коса много бавно. Настроението на очите ѝ рязко се смени, плъзна ръка към ръката му и я докосна. Разпитващият се отдръпна, сякаш да отблъсне отвратителните тръпки преминаващи по кожата му. 

– На въпроса, госпожо. Разкажете ми как се запознахте с г-н Златков ?

– Г-н Златков? – тя се изсмя. Устата ѝ се изви грозно. – Мръсникът, за него ли говорите?

– Защо го наричате така? – прекъсна я следователят.

Жената го погледна косо, очевидно изненадана от въпроса.

– Мъжът, който твърдеше че ме обича. Него наричам така. Вече ви казах. Погледнах намачканите бели чаршафи. Кой знае? Може пък изобщо да не е бил тук, си помислих, а и погледнете ме само, как си ме представяте с него?

– Кажете ми кога за последно се видяхте с г-н Златков?

– Сега научавам, фамилията му. – тя отново беше привлечена от цветните си пръсти.

Помисли си, че не се е лакирала добре, защото лака на места беше спластен, а на места се белеше. Оправи едната презрамка на кафявия си потник. В стаята беше задушно, въпреки отворения прозорец, този мъж ѝ изглеждаше познат, някъде го беше виждала, но паметта ѝ изневеряваше.

– Имам чувството, че ви познавам отнякъде? – каза тя. 

Мъжът се смути, избягвайки металния ѝ втренчен поглед.

– Дълбоко се съмнявам, госпожо! Кажете ми кога за последно се видяхте с г-н Златков?

– Нали ви казвам. Почти нищо не си спомням. Знам само, че всеки ден той идваше с бели лилиуми, опаковани в прозрачен целофан, точно в 22 ч, докато заключвах магазина, който чистех. Канеше ме да се разходим, не го харесвах, но харесвах цветята. Боже, знаете ли как миришеха?

 Следователят проследи внезапно появилия се блясък в мътните ѝ очи. Овалът на бледото ѝ лице сякаш се беше оживил. Тя вдигна ръцете си във възторг:

– Купих си вази, много порцеланови вази. Чували ли си, че в Рая, където змията изкушавала Ева цъфтели от същите цветя? Досущ като моите и въпреки, че видели как Ева се е предала на изкушението, отхапвайки от ябълката, запазили своят непорочен бял цвят.

– Не не съм чувал.

– Но как! Не е възможно! Моля ви, трябва да ви разкажа. – не спираше да говори срещу него.

Изпита съжаление към жената. Бяха от един випуск в гимназията. Колко пъти се беше канил да я заговори. Учителката им по музика беше заложила големи надежди на нея и казваше на всички, че ще стане добра певица. После той я засичаше да пее по събори, а след това разбра, че се е омъжила в далечно село. Там загубила разсъдъка си. Излизала на шосето и искала да се хвърля под колите. Когато я питали защо, тя отвръщала, че в къщата имало дух, който я съветвал час по-скоро да отнеме живота си. После я водили по баячки и ходжи. Накрая мъжът ѝ потърсил щастието си с друга жена, а тя се върнала в града в малкото жилище останало ѝ от майка ѝ като едва успявала да покрива сметките си.

Сега заподозряната беше изпаднала в еуфория, гласът ѝ ставаше все по-звънък и тържествен.

– Той ме изпращаше всяка вечер до нас в продължение на три седмици. Твърдеше, че е влюбен в мен, но не му вярвах. Имаше нещо в него, нещо коварно, което ме държеше на страна. Тогава не знаех какво е, докато онази вечер той ме попита, дали няма да излизам с някой друг, дали си нямам друг мъж. Аз се изсмях! Каква нелепост! И наистина нямах. Красива съм, Боже мъжете се обръщат след мен, но те ме отвращават. И все пак, когато напълних вазата с вода, а въздуха в стаята се насити с Райския аромат, изпитах силна нужда да изляза. Прииска ми се тази вечер да откажа алкохола, да се разходя до реката, защо не и да си облека някоя красива рокля, да се лакирам. – Тя го погледна. Очите му изглеждаха топли, беше ги виждала някъде, сигурна беше. И тази синя риза, скриваща скалистите му гърди, от нея лъхаше на свежест. Посивялата му коса, неговите едри ръце, защо не можеше да си спомни. В очите ѝ изплуваха дърветата с ябълки и онази песен за елата, която тя пееше под дървото на бригадата. Съученичките ѝ, я подканяха от съседните дървета .“ Хайде, Лиле, изпей онази песен за елата, хайде, хайде!“ Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Знаете ли откога не бях си слагала лак на ноктите? Исках да пея, много исках. – Гласът ѝ се сподави и тя скри лицето си в ръце. Две ръце, които сега повече приличаха на решетки на неизживяно време, на недокоснат живот. Искаше този живот да излезе, копнееше още, напираше, не беше безразличен, не беше претръпнал, но беше зазидан зад безвъзвратно отминали избори.

Следователят мълчеше. Искаше му се да я успокои, някак. Не нея, не тази луда, пропаднала, лека жена, а онова момиче, чийто лик той беше кътал през годините. Да сплита тези мокри пръсти тогава, когато в тях имаше топлина и живот. Как е сънувал мириса на тези повехнали коси, имаха ли давност подобни чувства, имаха ли значение, след цялата грозота стояща сега на един дъх разстояние от него. Не, не можеше да допусне някой да узнае. Най-добре би било веднага да му признае, че е убийца! Да я осъдят и да се разкара завинаги! Никога повече нямаше да мисли как да я настигне на вратата, да я хване за ръката и да ѝ каже че е искал да бъде с нея. Никога нямаше да му мине през ума, че е пропуснал нещо съществено в живота си. Очите му светеха, а на челото му бляскаха подканящо няколко ситни капчици пот. Гърлото му преглъщаше сухотата. Той оправи гърлото си и ниският му тембър премина покрай белега на скулата ѝ като серия от шамари.

– Признайте си, че вие го убихте и наказанието ви ще бъде намалено!

Тя избърса сълзите си и подсмъркна. Кожата по лицето  се беше овлажнила, ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ бяха две тлеещи рани. Успя само да каже:

– Може ли да ме почерпиш една цигара?

Следователят извади от джоба си кутия Малборо, отвори я и дръпна една цигара. Запалката щракна. Заподозряната засмука жадно и го загледа.

– Говорете, какво се случи по нататък?

– Какво се случи! Ха! – подсмъркна отново и направи пауза, в която издиша дим. – Ами, сложих си бялата рокля и когато излязох пред кооперацията, видях ясно силуета му до гаражите. Стъписах се. Мина ми през главата, че ме следи. Беше ми споделил, че е добър пожарникар и професията му до онзи момент някак ме успокояваше. Кой би си помислил? Един пожарникар! Един човек жертвал живота си! Побързах да тръгна към площада, където е оживено. Знаете, студентите по това време излизаха и исках да се скрия сред хората. Аз живея до пазара имам две стаички там, а центъра е на пет минути. Стъпвах на пръсти, за да не се чуват ударите на токчетата ми по тротоарните плочки, уличните лампи бяха изгорели, беше около 23 часа, ала на мен ми беше задушно. Погледнах зад себе си, нямаше никой, но сякаш усещах как неговия дъх диша в тила ми. Не знаех на какво да вярвам, на очите си, или на интуицията си и усилих крачка. Казвах си, че няма повече да му позволявам да ме изпраща и тогава една ръка, цялата с белези от обгорено ме хвана за рамото. Сърцето ми все едно се удари в гърба и за малко да се строполя на земята от страх. Отворих очи. Беше той и въпреки, че го познавах се изплаших от погледа му. Изглеждаше див и освирепял. Поиска ми сметка, защо не съм му казала, че ще излизам? Попита ме дали не съм се събрала с бившият си, представяте ли си?! Предложи ми да ме заведе да пием по нещо в един ресторант до реката, дърпаше ме за ръката, толкова силно, че ме посини ето тук – тя посочи синината в горната част на ръката си – Аз се отскубнах и тръгнах напред. Той ходеше след мен, исках да ме остави, отвращавах се, задушаваше ме и продължаваше да върви зад мен, така сякаш бях животно и ме чакаше да се уморя. И аз се уморих. До чешмата на центъра се спрях да пия вода, ръцете ми изтръпнаха, трябваше ми нещо силно. Не, не бях с ума си. Нещо се случваше с мен. Цялата треперех. Започнах да вкочанясвам въобразявайки си как спирта завира във вените ми, но нямах пари, никакви. Знаете ли колко взима една чистачка?

– Продължете нататък.

– Седнах на една пейка и сякаш се предадох в ръцете му. Казах си, че няма какво да губя. Купи ми от денонощния магазин бутилка водка, от онази вносната. Не бях близвала такава. Обеща ми, че ще си я получа, когато ме изпрати до вкъщи.

Разпитващият се изправи.

– Дайте да загася фаса, госпожо! – протегна се към отдавна изгорялата цигара в треперещата ѝ ръка.

– Да, да фасът, толкова се отнесох. – тя му го подаде, а той отвори прозореца, хвърли го и се върна зад бюрото.

— Продължете, какво стана след като ви изпрати до вас.

– Ах, Господи! Изпрати ме, така беше. Изпрати ме, а на вратата непрекъснато повтаряше като папагал: "Обичам те, обичам те", докато ръцете му порастваха все по-дълги стигнаха до коридора, като пипала на октопод, който иска да ми изтръгне всичко друго само не и сърцето. През това време аз го молех да не прави така, молех го да ми изтръгне само сърцето, ако може цялото, но той късаше само роклята и не стигаше до сърцето. Влезе вкъщи и ми се нахвърли. Отблъснах го и тръгнах към кухнята за чаши. Пихме. Тогава той ме накара да си сложа отново високите бели обувки, после пак пихме, не бях яла, започна да ми става зле. Отидох да се измия в банята, но забравих, че мивката е паянтова и когато се отпуснах на нея, тя се строши в краката ми. Парчетата порцелан бяха остри, той започна да ме пита: "Какво направи? Какво направи?" – крещеше ми, след това ме обиждаше, аз го бутнах, за да се махне от пътя ми, той ми отвърна, хвана ме за косата и ме върна в банята. Аз се отскубнах и тръгнах да бягам към вратата. Той се ядоса взе една ваза с лилиуми и я счупи в стената. Те се скършиха Боже, лилиумите! Изтръпнах цялата. После още една, и още една...

– Какво направихте след това?

– Сутринта дръпнах завесата и събрах счупените вази и цветята в черен чувал. Завързах го здраво и го оставих до входната врата. После влязох в банята, извадих метлата да събера боклука и се погледнах в огледалото. Очите ми сякаш вече не бяха кафяви, а едни такива... О, Боже! Видях го ей тук – тя посочи зениците си – видях го в тая черна точка как се смее дявола му с дявол. Погледнах на пода – той лежеше в краката ми и устата му зееше така, като че ли се канеше още да обижда.

– Значи си признавате, че вие сте го убила, в изблик на  ярост?

– Не, кълна се, не съм го убила! Не беше, заради това!

– Питам ви за последно! Вие  ли убихте пожарникарят Веселин Златков? – Гласът му прокънтя в лицето ѝ. Жената се разплака. Очите ѝ плувнаха в мътилка. Тя ги избърса за кратко, вдигна очи и брадичката ѝ се разтрепера.

– Заради лилиумите е. Никой не ми беше подарявал цветя.

Следователят я погледна безизразно в очите: 

– Значи все пак признавате, че сте го убила?

–Не. Той беше мъртъв, много преди това.