Забелязах я в понеделник на спирката. Качва се с нас в автобуса и сяда най-отзад. Ние кудкудякаме като кокошки, обсъждаме набързо изминалата вечер, разменяме си рецепти за чийзкейкове и се закачаме с мъжете, а тя си стои там, зяпа през прозореца и мълчи. От портала се разбягваме по цеховете, гледам - тя все към дъскорезницата тича. По правило там жени не приемат, заплатите са най-големи, но и работата - най-тежка. А, бе, пичове, да нямате секретарка? - подкачам банцигарите. - Ква ти
секретарка, тя тая е Ламята Спаска, така сме я кръстили, хили се Тотьо бригадирът. - Много е яка, ще знаеш, направо акъла ни е взела. Блъска наравно с нас, на обяд
опухва по една щафета наденица и половин хляб. Пробвахме се да я сваляме, тя само ръмжи и ни показва едно голямо дърво... Нещо не ù понасят майтапите.
Свикнахме с мълчанието на Ламята Спаска. Какво пък толкоз - не ù се говори на жената, защо да я закачаме. За Коледа шефовете решиха да правим банкет. Цял месец обсъждахме коя какъв тоалет ще си куп ...