Ехо нарочно вървеше по хребета на дюните - така виждаше морето под тях като една равнина, стигаща чак до далечния хоризонт, сега изсветлял в точката си на сливане между водата и небето.

         Ветрецът се закачаше с покачена на дюните, като развяваше краищата на дрехите и игриво разпиляваше косите ѝ, успели да се измъкнат от рамката на забрадника с който ги бе привързала - слънчевите лъчи я следваха и блестяха в ямите от стъпките ѝ, докосвайки атлазените дрехи по тялото ѝ с игриво златисто сияние.

         Морето също я придружаваше с шепота си в спокойствието на този ден, плискайки го нежно с малки рояци от вълни, покриващи в криволичеща ивица брега – понякога се опитваше да я достигне с някоя по-засилена, но тя беше там, горе...

         Ехо се спусна по пътечка от цветни камъчета, напомнили ѝ на градината от корали, която видя наскоро, и усети пясъкът някак си по-мек, много по-топъл от друг път. Продължи да върви по нагънатата граница между вода и суша. Морската пяна сега вече можеше да полепне по нея като целувка от слънцето, което ѝ се усмихваше неуморно, отразено стократно във вълните с които я докосваше.

         Облегната на изтеглена на брега лодка, жена с много дълги и тъмни коси, играеше с пясъка - поне това си помисли Ехо, когато я видя, но приближавайки разбра, че всъщност пресяваше пясъка, стичащ се към нея, взимайки го в шепи и му говореше нещо тихичко, гальовно, и го пускаше пак по течението.

         Спря на няколко крачки и се загледа в движението на ръцете, загребващи от плътта на брега и изсипващи потока песъчинки обратно – правеше го бързо, много бързо, сякаш се надпреварваше с някой.

         - Какво правиш? – попита Ехо, неразбрала смисъла на ставащото.

         - Пресявам го, за да не задържа лошите помисли в него.

         - Нима има такива? - учуди се Ехо.

         - Във всичко ги има, също като при хората.

         Ехо се наведе и взе колкото можа от движещия се пясък. Топлите му кристалчета лекичко загъделичкаха пръстите ѝ като стотици крилца на невидими птички в дланта ѝ.          Остави ги да изтекат между пръстите ѝ обратно.

         - Виждаш ли – каза жената, - като се пресее и изтече, колко е по-чист.

         Видение нахлу в мислите на Ехо - ротата от секунди, избутваща минутата към следващата, образуващи кръглият час – кръговрат от вечност:

         - Това е времето – отгатна тя.

         Непознатата кимна, доволна, че е разбрана.

         - Казвам се Ехо – представи се и приклекна до лодката.

         - Аз съм Пясъчка – рече тъмнокосата, без да спира работата си, пъргаво движеща ръцете си в синхрон, също като опитна плетачка. – Наглеждам Времето и при нужда се грижа за неговите деца от секунди, минути и часове, когато трябва да бъдат пречистени за следващия си кръг.

         Ехо се огледа и прецени, че има толкова много пясък по крайбрежието, че едва ли биха ѝ стигнали и три живота, за да го пресее всичкия – краищата му се губеха и в двете посоки:

         Или – помисли си тя, - началото му се събираше точно тук и сега за да се разгърне, но без да има начало, да няма и край.

         Пресипваше от длан в длан пясъка и после го оставяше да изтече песъчинка по песъчинка между пръстите си наистина по-чист.

         - Не е ли трудно? Прилича ми на безкрайно занимание – ръката ѝ остана покрита от финен слой искрящ прашец.

         - Всяка безкрайност е трудна, Ехо, особено ако я наричаме наш живот – отвърна преливащата миговете Пясъчка. - Но това не значи, че ще се откажем да я почистим, дори живота да ни заприличва понякога на мъртва пустиня, винаги остава възможността да я променим и съживим, стига да поискаме ново начало.

         - Както самотата в душите ни – съгласи се Ехо, сама неведнъж изгубвала се в нея, но винаги намираща светлината на изхода, който беше входа към идващото след него.

         Но понякога самотата е като пустинята, през която вървеше в търсене на поредния оазис, в който да заживее... или да се опита да заживее.

         - Пустинята е като наранената човешка душа – чу мислите ѝ Пясъчка. - Отвън може и да свети, но дълбоко в нея има събрана болка, криеща се в тинестото дъно на образувалото се блато от разочарования и точно нея, болката, с помощта на Времето можем да изчистим и превърнем отново в бистро езеро.

         И Пясъчка се усмихна:

         - А аз само му помагам.

         Ехо се загледа в падащите песъчинки - една грейваше по-ярко, друга се преобръщаше толкова бързо, че лъчите едва можеха да я докоснат, но идваше следващата и следващата.

         Също като хората – едни биват огряни, други остават в сянка цял живот.

         - Трудно е... - каза Ехо.

         - Никой не е и обещавал да е лесно.

         - Чувала съм, че пустинята може да се приеме и като символ на душевно освобождение. Домът, който винаги ще приеме скитащите си синове и дъщери. Това ли трябва да търсим в нея – домът ни?

         - Пустинята не е дом – рече Пясъчка, все така без да спира работата си: - В нея ги няма улиците на градове, оградени от стени, спиращи вятъра.

         И с очи ѝ посочи околните хребети на дюните, които освен пясък никога не бяха усещали тежестта от стъпките на многолюдните шумни тържища.

         - Може да бъде родина на номади, които притежават само онова, което им е истински потребно и най-необходимото за живот, а не богатството, което често се стараем да съберем между стените на клетката, наричана дом. Тук, Ехо, разбираш, че една чаша вода е по-ценна от чувал със злато и се научаваш да цениш капките ѝ.

         И двете си помислиха едно и също:  

         Лишенията помагат да се отворят очите и да се познае истински нужното в дните, сменящи се с нощите под това едно и също небе.

         - Свободата е отричането от всички видове собственост и затова изборът за живот в пустош е като подготовка на душата към по-свободното съществуване без онази обремененост от тежестта на собствеността, която всеки трупа така, както Времето се събира замърсено от изживяното на отчитащия хода му.

         Ехо приемаше похода си в самотата като символ на разкрепостения и лишен от собственост свят и си спомни вкусът на безквасния хляб, който бе яла с онези, които бързаха да напуснат някое място преди пясъчната буря да ги застигне и я нарече храната на скитниците, търсещи пътя си във Времето:

         Защото човек е само пътник, преминаващ през него, продължавайки нататък към някое следващо измерение или въртящ се все така в едно и също, без да може да се измъкне. А тя искаше да отиде нататък и винаги намираше за странна нуждата от това излишно трупане на метериалност, от която, след преминаването на етапа наречен „живот“, никой няма да може да си вземе нищо друго освен душата си:  

         А дали тя ще бъде лека и натежала, зависише от самият пътуващ...

         Пясъчка остави струята бавно да изтече между пръстите ѝ. После погледна дланта си и видя песъчинка, залепнала на нея. Поднесе я към слънцето.

         - Колко е малка - между хилядите може би никога няма да я различиш, но как и тя има в себе си събрана всичката ѝ нужна светлина - различна както всяка една човешка душа, която се съдържа в този миг наречен „реалност“. Една песъчинка, съществуваща без да осъзнава, че всъщност я има разсеяна из цялата необятност на Времето, съставено от безброй такива като нея. И колкото по-чиста бъде, толкова по-лек ще бъде полета ѝ нататък по спиралата в която се въртим.

         Пясъчка отлепи внимателно зрънцето и го подхвърли във въздуха, то се наля със светлина и грейна ярко като звезда.

         - Такива са всички те – Пясъчка обхвана с ръка крайбрежието и течащия към нея пясък, - само трябва да бъдат пресети и пречистени.

         - Нима е истина това? Като сън е...

         - Сънувайки, всичко е възможно.

         - Казват, че сънищата са невъзможни да се сбъднат...

         - Невъзможни, защото избраната реалност ги прави такива с всичката тази мръсотия, която се излива върху бродещите като сенки в нея с наложените им порядки и понятия, заради които са обречени да се скитат като слепци, изгубили светлината си за цял живот.

         Тя бръкна отново в пясъците и от дълбочината на Времето извади ръцете си - този път стиснали топка от черна кал.

         - Всеки един има свое място което трябва да заеме, Ехо, понякога насила приведен към мрака и с всеки ден, с всяка негова минута, усеща, че няма по неразбираемо състояние от мига на неговото „сега“, което затъмнява светлината, но всяка душа носи заряда на милиони слънца и трябва да се научи как да я освобождава.

         Ехо се загледа към морето, мислейки си за пустинята, през която беше преминавала неведнъж и за онази нейна целувка, която изгаря смъртното тяло и нямаше лице, което да си спомни, защото всеки порив на вятъра я правеше различна.

         Толкова различна, както и самото понятие за мига от настоящето.

         Трудно да го осъзнаеш и вечно да се питаш - кое е истина и кое сън? – премина лека като полъх мисъл и видя, че Пясъчка улавя мислите и усещанията ѝ.

         - Затова и се опитвам да пречиствам от този мрак всичко в тази ни реалност и да не бъде размито като пустинният мираж, който да превръща съня ни в онова „сега”, което толкова обичаме да сънуваме, като мечтата, че ще е безгранично като този бряг.

         Тъмните коси на Пясъчка се раздвижиха от вятъра, после той се завъртя игриво и край Ехо. Морето въздъхна като утеха, че е разбрано дори и след най-страшната си буря, а няколко лъча ги дариха с топлина и Ехо се досети, че някога и Пясъчка се е скитала като изгубен кораб в живота, но тук е открила своят пристан в който да свие платната си и отдаде душата си.

         Може би ѝ е било трудно да е сама, но бе намерила своето място в този им сън и сега го споделяше с нея и тя се съгласи да го приеме за свой.

         Ехо намигна на морето, запретна ръкави като Пясъчка, облегна се на старата лодка и започна да пречиства заедно с нея безбройните мигове от време.

         Сънуваше, че се намират на брега на безкрайността.