На С.

       Момичето се усмихна.Слизаше по стълбите на блока,където живееше най-добрата й приятелка.Усмихваше се, защото по някакъв начин усещаше, че няма да забрави този свой рожден ден.Ставаше на 16.А тя винаги усещаше тези неща, незнайно как, но ги усещаше.Най-добрата й приятелка идваше след нея, тя винаги беше до нея.Винаги, когато й беше трудно й помагаше и й даваше сили да продължи.А случаите, в които и е било трудно са много.

        Бързо излезе навън и видя двете момчета.Бързаше, защото закъсняваше, а на собствения си рожден ден не трябваше да закъснява, за да усети всяко едно приятно чувство.А приятните чувства, които изпита точно тази вечер бяха много.

         Познаваше едното момче.Познаваше го от скоро-около месец.Уважаваше го безкрайно много и му се възхищаваше за качествата, които притежаваше.В един момент обърка това уважение с нещо друго и това щеше да й коства едни от най-хубавите моменти преживяни някога.

      Другото момче, момчето, което виждаше за втори път, но сякаш виждаше за първи.Момчето, което сега се беше върнало в България, идващо от много различен свят.От изток, много на изток, от една различна култура.Той беше българин, но опасностите, които го грозяха в родината бяха принудили родителите му да го пратят да учи далече на изток, колкото се може по далеч, за да запази така ценния си живот.

       Те не се познаваха лично и затова сега се запознаха.Ръцете им неусетно се вплетоха една в друга и момичето усети неочаквана нежност.Той я попита дали тя е рожденничката и когато тя потвърди това му каза, че го е виждала и знае кой е, той се учуди.Навярно не можеше да повярва, че я е пропуснал.Но този път я видя - в най-красивия й момент.Сякаш беше разцъфтяла от щастие - личеше си, че расте и става все по-хубава.Всички виждаха това - той също.

        Отидоха в заведението и поръчаха.Времето минаваше, а той все повече намекваше за току- що появилите се симпатии.Искаше да я носи на ръце и някак си уж случайно сам записа телефонния си номер в нейния телефон.

      Нищо друго не се случи тази вечер.Нима това беше малко?В неговото сърце нещо се беше появило.А тя сякаш нищо не видя.Видя, но не разбра какво й каза той.Много по-късно разбра какво й беше казал и колко много означаваше това за него.

       Обстоятелствата ги разделяха, това лято той трябваше да работи в магазина на баща си, който беше извън града.Минаваха часове, дни, седмици и тя не го виждаше.Но сякаш това време й помогна да разбере какво точно се случваше в живота й.

Най-после се осмели да му пише и изненадващо или не, той й отговори.И така започна всичко...

       Беше красиво и много истинско, всеки път, когато телефонът и звъннеше, сърчицето и се свиваше и се молеше да е той.И въпреки, че около нея имаше много други момчета, тя сякаш не ги виждаше.Той все още беше извън града и все не можеха да се засекат някъде.

       Един ден и това се случи, може би малко късно, но се случи...

Късно, защото след малко повече от месец той щеше да си замине.И давамата знаеха това, и двамата осъзнаваха, че раздялата ще боли, но в този момент никой не искаше да види реалността.А реалността беше жестока - той щеше да си замине-на хиляди километри и да я остави сама.Още по-лошо беше, че дори нямаше изгледи да се върне за постоянно в България.Но това сега не ги интересуваше.Всичко беше истинско и трябваше да го изживеят, колкото и болка да им донесе след това.

        Времето минаваше и двамата ставаха все по-близки.Тя го опозна толкова добре - за толкова кратко, а имаше чувството, че цял живот го е познавала.Наслаждаваше се на всеки един момент, защото знаеше, че няма да се повтори.И беше щастлива...

        Колкото повече го опознаваше, всичко и ставаше все по-ясно.Запозна се с приятелите му, чу историите им и разбра, защо беше избягал от тук.Съдбата беше решила той да се роди в такова семейство, в такова време и да го лиши от нормално и спокойно детство.Животът му  досега беше минал извън България и никога нямаше да се върне за постоянно.И всичките му познати, обкръжението му - бяха хора, живяли по подобен начин - винаги в опастност и вече бяха се прмирили с това.

          Той й разказа за детството си-прекарано в три различни държави.Колкото и да се опитваше да го опише по подходящ начин, тя виждаше и усещаше как всичките тези години са му се отразили.Сега той беше свит и затворен в себе си, не вярваше на никой и подозираше всеки.Родителите му се бяха опитали да компенсират липсата на роден дом и верни приятели с пари.Но това нищо не беше променило към добро-сега той зависеше от тези пари.Болката си личеше по лицето му, но той никога не плачеше, поне не пред другите.Тя плачеше вместо него, всичката болка стаена в сърцето му се пренесе и в нейното.Момчето, което обичаше, живееше в постоянна заплаха и несигурност, далеч от приятелите си, той можеше да разчита само на себе си.И тя не можеше да му помогне...

        Месецът свърши... те двамата изпитаха нещо много красиво.Смееха се заедно и живяха така, както винаги са искали.Но всичко хубаво си има край.И това свърши...

         Тя не спря да плаче... Той си замина... тръгна си... изчезна в далечината и със специален полет отлетя за онази източна страна.И тя остана сама... Приятелите му са все още тук и все още се забъркват в каши.Никой не може да ги спре да бъдат такива, каквито е било писано да бъдат.Приятелите му са все още около нея, винаги се появяват сякаш от нищото и неочаквано.Поздравяват я със загадъчна усмивка и сякаш казват, че я разбират, че знаят, че я боли, но не могат да й помогнат, не могат да го върнат...

          И той все още е там... Един ден ще се върне, но кога......

Това е реалността, не в някоя друга страна, а в нашата, собствената ни България.Това, което съм написала е реалност.

Разумът ми се моли да си избягал достатъчно далеч, а сърцето ми - някой ден да се върнеш и да останеш до мен...

                                                            Моля се за живота ти....